Топла история за италианското умение да се живее в хармония с природата, без да се бърза постоянно, разказва австралийката Пип Уилямс в книгата си "Едно лято в Италия". Авторката ни повежда на забавно приключение из най-различни места на Апенините – Рим, Венеция, района на Неапол, областите Тоскана, Емилия-Романя и Калабрия, разказвайки истинската история на семейството си, решило да осъществи своята мечта и да заживее спокойно сред природата, отглеждайки собственоръчно храната си.

Питали ли сте се какво печелим и какво губим, ако решим да последваме мечтите си и да сложим черта на всичко, което ни натоварва в сивото градско ежедневие? А колко по-добре бихме живели, ако не се налага непрестанно да бързаме и да се съобразяваме с графици, разписания и срещи?

Австралийката Пип Уилямс е потърсила отговорите на тези въпроси в книгата си "Едно лято в Италия", на чиито страници разкрива душата си, разказвайки как заедно със съпруга си Шанън успяват да осъществят мечтата на живота си: да заживеят бавен, спокоен живот в хармония с природата, докато отглеждат сами храната си и прекарват време с хората, които обичат.

Защото както казва Марк Твен: "След 20 години ще съжаляваш повече за това, което не си направил, отколкото за това, което си направил. Затова, вдигни платната и отплавай от тихото пристанище. Улови попътния вятър. Мечтай. Откривай!".

Всичко започва в малката им "къщичка кутийка" в Сидни, в техния преден двор с площ от едва два квадратни метра, в чийто ъгъл Пип и Шанън посаждат лимоново дръвче. Скоро след това семейството осъзнава, че щастието, което им носи собственоръчното отглеждане на храна в двора, е несравнимо с нищо на света. Скоро семейството се мести в друг район в Австралия, където разполага с по-голям двор, в който и двамата прекарват огромна част от времето си в градинарство. Работата извън дома и текущите задачи обаче изискват своето. Така Пип и Шанън се изправят пред ситуация, в която трябва да избират между дългогодишната си кариера и мечтата си да заживеят спокойно, като се отдадат на природосъобразен начин на живот в провинцията, прекарвайки времето си в собствена ферма. Решението е да осъществят това, за което мечтаят най-силно.

И двамата напускат работа, вземат децата си и отиват да търсят добрия живот далеч от дома – в тъй привлекателната и плодородна Италия, където живеят като доброволни работници в био ферми. В рамките на едва няколко месеца семейството на Пип и Шанън посещава ферми из емблематични градове и региони на Ботуша  – столицата Рим, градът на гондолите Венеция, провинциалната Тоскана, крайбрежието на Амалфи в района на Неапол, местностите Емилия-Романя, Пиемонт, Калабрия и др.

"Едно лято в Италия" (с подзаглавие "В търсене на добрия живот") е не просто увлекателен пътепис, посветен на Италия, а реална история за това колко щастлив и удовлетворен се чувства човек, когато сложи черта на сигурния, но скучен живот и поеме по неотъпкания път, за който сърцето му нашепва. Затова забавете пулса на всекидневието си, отпуснете се с тази книга и открийте как да промените живота си към добро. И да усетите неговата истинска сладост – по италиански.

Прочетете откъс от "Едно лято в Италия" на Пип Уилямс, издадена от „Сиела” в превод от английски език на Надя Златкова.

Снимка: Сиела

Хляб.

Той беше моята гибел.

И моето спасение.

Ако не беше хлябът, може би никога нямаше 

да отидем в Италия.

РИМ

(Шест невъзможни неща преди закуска)

След няколко часа Рим ще гъмжи от хора, но сега, в шест сутринта, е само наш. Събудили се заради разликата във времето, ние излизаме от апартамента си на Вия Бокачо в търсене на закуска, но не знаем в коя посока да тръгнем. Шанън и момчетата изглеждат обезпокоени, а моите нерв­ни окончания все още потрепват с онези първи мигове на събуждането, когато не исках да се размърдам заради ръката на Шанън на корема ми. Беше почти тъмно и аз лежах, за­слушана в непознатия шум на улицата под нас – боботенето на камион за доставки по паважа, изтракването на решетка, поздрав и разговор, за чието значение можех само да гадая. Чувствах се като дете, което подслушва нечия тайна. 

На града ще му трябва време да се събуди, затова ние се скитаме безцелно и от време на време хващаме ръката на другия и стискаме леко, за да се уверим, че наистина сме тук. Предпочитаме тесните улички и след всеки завой се озо­ваваме пред съкровище – църква с кръгли куполи, покрита аркада с изписан таван, балкон от ковано желязо. След това забелязваме частица от нечий двор – натежал от зрели пло­дове клон на портокалово дърво, който се протяга над висо­ка каменна стена. Ейдън се засилва и подскача, опитвайки се да грабне един от портокалите, и аз се връщам десет години назад в предния двор на малката ни къща в Сидни.

„Преден двор“ може и да е преувеличение, бяха по-скоро просто два квадратни метра земя, която отделяше входната ни врата от пътеката, но Шанън бе видял потенциала й. Като толкова много хора в предградията ние жадувахме за част от „Добрия живот“, онзи живот, в който можем да отглеждаме собствените си продукти и да имаме прасе за домашен лю­бимец.

Дори и преди да се родят момчетата, Шанън бе започнал да мечтае за пълен с мед кошер, ято гъски и редове лимонови и ябълкови дървета, както и дървета, за чиито плодове никой не беше чувал. А докато къщата се изпълваше с играчки, а дните ми с пюре от тиква и разлято мляко, аз бях започнала да мечтая за изпечен от мен хляб и сладко, приготвено от от­гледани от нас круши.

Но мечтата беше прекалено голяма за нашата къща ку­тийка, затова я подкастрихме и подрязахме, докато всичко, което си представяхме, стана нещо малко. Тогава посадихме едно лимоново дърво в предния двор.

Минаха няколко години. Момчетата растяха, къщата ставаше по-малка, а дървото ни започна да дава плодове. Бяхме доволни.

И тогава лимоните ни започнаха да изчезват.

Бяхме оставили дървото ни да надвисне над пътеката и това беше услуга към съседите ни, която ние с удоволствие им правехме. Ако някой от тях приготвяше риба на грил и установеше, че няма лимон, можеха да изтичат от къщата си и да си откъснат един от нашето дърво. Никой не трябва да яде риба без лимон, а ние имахме повече от достатъчно, за да ги споделим. Но една вечер сервирах сьомга на грил и когато отидохме до дървото, на него нямаше нито един плод.

След известно време се появиха нови лимони. Говорех­ме за лимонада, лимонов конфитюр и вкусен лимонов пай и чакахме търпеливо плодовете да узреят. Когато зелено­то премина в жълто, ние заставахме на прага на малката ни къща, съзерцаващи като горди родители това, което сме от­гледали. Но гордостта ни и кулинарният ни оптимизъм не продължиха дълго. Един ден, когато отворихме входната врата, жълтото отново го нямаше на дървото. Предишната вечер имаше лимони, които щяха да стигнат дори и цялата улица да беше решила да яде риба, и изведнъж всички бяха изчезнали.

Някъде дълбоко в съзнанието на Шанън се открехна врата и той започна да върви към нея.

– Да се преместим – каза той.

– Не можем да си го позволим – отговорих аз.

– Можем, ако напуснем Сидни.

Беше прав. Идеята ми хареса. Продадохме къщата и се преместихме в Аделайд Хилс.

* * *

На две хиляди километра от Сидни мечтите ни намериха изражение в каменна къща с две спални и пет акра земедел­ска земя.

Шанън имаше барака – момент на достигане на пълно­летие за всеки мъж, който се е застоявал в железарския ма­газин дълго след като е намерил нужното му руло изолира­ща лента. Имаше също и поле за развиване на всички онези идеи, които го бяха занимавали през последните няколко години, както и работа на половин ден като градинар, която му оставяше достатъчно време за осъществяването на някои от тях. Той стана член на „Дървета за цял живот“ и засади стотици местни фиданки. Започна да изучава пермакултура, направи лехи за зеленчукова градина и се захвана да сади плодни дървета. Някои ми бяха познати, за други не бях чу­вала. Очите му грееха и страните му пламтяха, сякаш беше обзет от нова любов.

Двете ни момчета, които още не ходеха на училище, ти­чаха на воля на по-широкото място, което имаха. Ейдън най-после можеше да рита топка и да замахва с бейзболната бу­халка без ограничения. Скоро стана добър и с двете – въпре­ки че домашният бюджет вече имаше специално определена сума за всички топки, които се губеха във високата трева. Той вадеше моркови от земята и ги ядеше заедно с пръстта. Райли все още нямаше зъби за морковите, така че ядеше само пръстта. А аз ги наблюдавах, изпълнена с вълнение.

Но все още бях само наблюдател. Не бях намалила работа­та си, само я бях преразпределила. Почти не успявах да си из­цапам ръцете със земеделски труд, защото ми пречеха всички онези неща, които бях донесла със себе си от Сидни. Работата ми в града плащаше сметките, а недовършената дисертация от­немаше повечето от времето, което би трябвало да прекарвам с децата си – и с новите ни домашни любимци, двойка лами, които бяхме купили с намерението да обличаме момчетата в разноцветни, домашно изработени вълнени дрехи.

Заехме се с животновъдството с точно тази увереност, която може да се очаква от гражданчета с добро образова­ние, които нямат никаква представа. Това бяха първите ми бозайници, след като бях уморила мишката си Мили, когато бях на осем (тя прегряваше в кукленските дрехи, с които я обличах, и умря преждевременно заради прекалено голямо­то количество шоколад, което изяждаше), но поне Шанън бе имал куче, доста голямо куче. Благодарение на няколко бла­горазумни съвета от съседи, които очевидно се тревожеха за благополучието на животните, ние скоро разбрахме, че като оставим настрана плюенето, ламите се гледат много по-лесно от мишките.

Ламите ни дадоха вълна и аз намерих време да се на­уча да работя с чекръка, но така, както едно деветгодишно дете без особен талант се справя с цигулката. Движех всички части както трябва, но полученият продукт можеше да бъде оценен само от тези, които ме обичаха – и дори и те се за­трудняваха.

А що се отнася до това да обличам децата си с възхи­тителни, изплетени на ръка дрехи – докато успея да завърша първата шапка, главите им бяха пораснали и те бяха достатъчно големи, за да заявят, че не искат да изглеждат като деца от Щайнерово училище. Дадох безформения си шедьовър на една приятелка с дете в местното Щайнерово училище и купих на момчетата полиестерни футболни шапки.

Чекръкът скоро намери дом в гаража заедно със стана (какво си бях мислила?), тенджерата за консервиране и сто­тина празни буркани за конфитюр, дадени ми от приятели. Започваха да се трупат все повече и повече артефакти от мечтата ми. Всяко спъване в нещо, когато бързах да стигна до колата и да тръгна на работа, ми напомняше колко далече съм всъщност от идилията.

И тогава животът, който търсех, най-после ме намери. Един прекрасен декемврийски ден завърших дисертацията си и приключих два временни договора, а новата ми работа щеше да започне от февруари. Времето, обикновено усука­но и препълнено, стана като празен, прав път. Разполагах с часове, дори дни, когато нямах да върша нищо определено, така че започнах да правя хляб.

Още от двадесетгодишна през година-две бях навивала ръкави и бях заравяла ръце в купчина брашно с огромно­то желание да направя хляб. Получените тухли или каша се опитваха любезно от семейството и приятелите ми, но дори и тяхната любов не можеше да ги накара да вземат втори залък и накрая хлябът се изхвърляше в боклука. Хлябът бе станал мой смъртен враг. След всяко поражение се оттеглях, ранена, сред рафтовете с хляб в местните супермаркети.

Не бях правила хляб от много години, но се чувствах готова да опитам отново. Този път се възползвах от помощта на добра готварска книга и следвах много внимателно всяка стъпка.

И изпекох хляб.

Шанън и момчетата го изядоха целия още преди да за­лезе слънцето. Усещах някаква топлина в стомаха си, която можеше да се обясни и с дебелата филия, погълната, когато хлябът беше още горещ, току-що изваден от фурната, но аз знаех, че е истинско, чисто щастие.

Започнах редовно да пека хляб, всеки път в ден, когато у дома нямаше никого, когато тишината и часовете не искаха нищо от мен.

Тези моменти, в които дланта ми разтегляше еластично­то тесто и аз дишах леко задъхано от усилието на месенето, бяха едни от най-щастливите за мен. Чувствах се като Най­джела Лоусън. „Трябва да владееш тестото“, казвах аз на празната къща с изискан английски акцент и веднага щом приключех с овладяването, включвах електрическата кана. Винаги бях мислила, че правенето на хляб отнема много вре­ме, но в тези дни ми се струваше, че имам повече време от­когато и да било. След месенето хлябът не изискваше нищо друго, освен присъствието ми, и аз бях свободна да правя неща, които не бяха съществени и важни за никого други­го, освен за мен. Надрасквах няколко реда в една красива тетрадка, купена скоро след като напуснахме Сидни, която почти не бях докосвала, преди да започна да правя хляб. Ня­колкото реда ставаха страници, месех тестото отново, пра­вех още чай и след това изчитах написаното. След извест­но време напълних тетрадката до половината, страниците й бяха поръсени с брашно, по корицата имаше засъхнало те­сто. Чувствах се, сякаш съм посадила нещо и че ако се грижа за него, то може да порасне.

Най-накрая промяната в живота ни изпълняваше всички­те си обещания. Кокошките снасяха, дърветата раждаха пло­дове, алпаките бяха дали още вълна, за да мога да изплета още няколко разкривени шапки, които никой нямаше да носи. И тогава лятото свърши и започнах новата си работа. Времето се сви и аз се чувствах задъхана (но не по онзи секси начин на Найджела). Правех хляб всеки четвъртък. След това започнах да го правя през седмица. След това спрях да правя хляб.

За някои хора знак, че нещата излизат извън контрол, е прескачането на фитнеса или ежедневната им медитация, или това, че се прибират у дома, след като децата им са за­спали. За мен беше купеният от супермаркета хляб. „Браво, мамо“, звучеше саркастично в главата ми, когато плясвах си­рене между две филии бял хляб и за пореден път крещях на децата да побързат, защото ще закъснея за работа.

Дърветата ни започнаха да се превиват под тежестта на плодовете. Ябълките, сините сливи, нектарините и безценните плумкоти на Шанън узряха. Но когато плодовете започнаха да падат, ние бяхме прекалено заети, за да ги консервираме, и все отлагахме, сякаш природата можеше да се препрограмира. Ябълките омекваха и след това падаха, но костилковите пло­дове падаха, след като бяха станали най-вкусни – успяхме да наберем само от плумкотите, останалите изгниха и направиха боклук, който така и не намирахме време да почистим. Стра­ните на Шанън загубиха розовината си.

Мечта, която държите заключена на сигурно място, може лесно да бъде пренебрегната. Но когато освободите една мечта, вие живеете с нея, лягате си да спите с нея, събуждате се с нея и трябва всеки ден да преговаряте с нея. Нашата мечта ни държеше отговорни и ние усещахме тежестта на очакването й всеки път, когато правехме компромис.