Неслучайно в думичката джаз има „Аз”. Защото той е нещо лично – и за изпълнителите, онези тъмни харизматични музиканти, възпели емоциите си още в зората на жанра и които без значение от дистанцията на времето, си остават все така вечни, шоколадово-карамелено дълбоки и дори днес, ей сега, само на разстояние един цък “play” могат с лекота да те задъхат. Джазът е от музиките, които проникват в теб, слушащият… обаче за целта трябва да можеш да чуваш.

И ако си представим, че човекът е музикален инструмент или част от материята на душата му е съставена от фини струни, то тогава много смело можем да допуснем факта, че всеки си има неговата музика – онзи ритъм, бас, китара, глас, извивка, които те дърпат откъм гръбначния стълб и с нея създаваш твоята собствена мелодия – ти и/е тя. Музиката ти. Колко разнообразна и различна е и колко можеш да поемеш, зависи само и единствено от струните ти. Но точно това е причината никой да не може да ти каже кое парче е хубаво и кое не, както е и съвършено нелепо някой друг да се опитва да ти налага своите предпочитания – аз не съм ти, ти не си аз, тихо сега...

В тази връзка със сигурност джазът не е за всеки. Не само поради факта, че онзи „старият”, оригиналният, първичният, на някого може да му се струва попрашасал. Не е и защото в действителност джазът е възникнал в далечно за нашата реалност време и пространство – през 20-те години на ХХ век - първо в Ню Орлиънс, а после и в някои други американски градове – в Сейнт Луис, Канзас, Ню Йорк и най-вече - в Чикаго. Причината джазът да не допада на всеки, не се спотайва във факта, че тази музика, предшествана от рагтайма, е всъщност малко далечен страничен постефект (тип „уау”) на робството. Нито пък е, защото тук (в бяло-зелено-червено региона) не е имало забрана за продажба на алкохол през онези славно депресивни години между 1920 и 1933г., когато Ал Капоне води достоен за филм-шедьовър начин на живот, а Франк Синатра е в пика на славата си. А и защото сам по себе си, такъв какъвто е в своя първичен вид, джазът изисква малко по-специална душевност - нали се сещате за онази картинка, която показва сложността на различните музикални жанрове в реципрочна зависимост с броя на феновете по време на конерт? Да, музикантският, "истински" джаз е неблагодарно занимание в наши дни. Не, че едните души-инструменти са по-добри или по-лоши, просто емоционалността, вплетена в плача на тромпета, в игривия бас, в сложните нотни листове, или в дълбоките, черни гласове на Ела, Били, Луис или - на която и да било "дебела певица" ("when the fat lady sings", еххх) в джаз бара, воплите на тромбона – всичко това може да значи всичко за теб. Или пък съвсем нищо. Обаче... да си дадем шанс?

Сега е време да затворите очи и да си представите тъмен бар с тежки завеси, малка сцена, камера - "екшън!".


 

Отпийте от уискито си и спрете да зяпате в сцената...

... за да се върнем към нашата малка и кратка разходка в историята на джаза. За щастие и много логично през годините все повече хора се подхлъзват по него и допринасят със своето "аз" за развитието му - жанрът еволюира в други свои вариации - с крайъгълен камък Майлс Дейвис, постепенно в последващите десетилетия се появяват суингът, бибопът, джипси джазът, музетата, ку-бопът, диксилендът, за да се стигне до фюжън, сайкъделик джаз, вплита се и в рока (не яжте жълтия сняг!), после даже и в рапа - много добри и почти съвременни в този смисъл са Jazzmatazz-ите на Guru... И още есид джаз, нюджаз, пънкджаз, джазкор... Да не говорим за хилядите кавъри на класиките, бенг, бенг.... Хубавото на музиката въобще е, че за разлика от хората, които с умовете си се опитват да слагат ограничения, тя въобще не се терзае с подобни глупости и смесва толкова жанрове, колкото широки са аз-овете на музикантите, до момента, в който вече рамката няма значение, защото таква няма... И само една-едничка песен може да събера повече "определения", отколкото музика има в нея... Затова...

...наздраве и лекичък личен поздрав с един от "другите" джАЗове: