.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Телефоните заробват хората в "Текст" от Димитрий Глуховски

Евгений Милов | преди 4 дни
Текст от Димитрий Глуховски
Снимка: Сиела
Световноизвестният автор на трилогията "Метро", романите "Здрач" и "Бъдеще", сборника "Разкази за Родината" се завръща с впечатляващ ноар психотрилър

След хитовата поредица „Метро 2033”, „Метро 2034” и „Метро 2035”, историческто фентъзи „Здрач”, великолепната антиутопия „Бъдеще” и фантастично-хумористичните „Разкази за Родината” един от най-провокативните и влиятелни съвременни писатели Дмитрий Глуховски прави рязък завой с впечатляващ психотрилър и криминална драма. „Текст” прехвърля читателя в един плашещо реалистичен свят, в който хората биват погълнати от големия град, а телефоните ги превръщат в роби.

Иля се връща в Москва след излежана седемгодишна присъда. И Москва, в която са го пуснали, не прилича на онази, от която са го прибрали. Навремето е имал всичко – семейство, любима, бъдеще. Но в една бурна нощ чужда прищявка му отнема всичко в миг. И твърде много време е трябвало да страда, да търпи, да оцелява. Държала го е майчината обич, мечтата да си върне своето момиче, и да поиска сметка на онзи, натопил го с лека ръка: младши лейтенант от Федералната служба за контрол на наркотиците Петър Юриевич Хазин, който за седем години се е издигнал.

Но в рамките на броени дни светът се срива върху Иля. Майка му не го е дочакала, срещата с Хазин прераства в кървава саморазправа, няма пари, а бъдеще така и не се предвижда. Сега Иля има само един чужд телефон – този на Петър, в който се съхранява цял един живот – снимки, клипове, дълги разговори, раждането и разпадът на една любов, историята на едно предателство и жестока семейна вендета.

Иля може да си присвои този живот. Никога не е било по-лесно да бъдеш някой друг. Но и цената никога не е била по-висока. Наказанието идва преди престъплението – а после е време за отмъщението...

Между редовете на този „Текст” Димитрий Глуховски прави безмилостна дисекция на съвременното руско общество на границата между глобалния свят и сянката на тоталитаризма. В прегръдката на големия град никой не остава незабелязан. А едно кратко съобщение може да промени живота ти за секунди. 

Прочетете откъс от „Текст” от Димитрий Глуховски, издаде от "Сиела" в превод на Васил Велчев.

Текст от Димитрий Глуховски
Снимка: Сиела

Прозорецът показваше размазани ели, белия шум на ноем­врийската виелица; телеграфните стълбове се мяркаха и изчез­ваха като редуващи се кадри от черно-бял филм. В прозореца показваха Русия, която още от Соликамск си беше все такава: ели, сняг, стълбове, после поляна с разнебитени селски къщи, после гара със силикатни авитаминозни двуетажни къщи и от­ново милиони ели, набодени нагъсто и непроходимо покрай коловозите – обвити като с бодлива тел, няма минаване. Но в тази безкрайност и еднаквост на природното застрояване на задпрозоречната Русия я имаше и цялата ѝ мощ, величие и кра­сота. Красотище, мамка му!

– И какво ще правиш сега?

– Ще живея. А ти какво би направил?

– Бих го убил.

– Ами ето. А аз му простих. И сега ми се иска да поживея. Може ли пак телефона за секунда? Майка нещо не вдига.

***

От Ярославската гара лъхаше на свежест и изгоряло ди­зелово гориво. След киселата миризма на пътническото купе, след пожълтялото от тютюнев дим желязо на вратите, подсла­дено с урина, тук въздухът беше твърде огромен: прекалено много кислород, който веднага удряше като чифир в главата.

Москва също идваше в повече, след еловите коридори тя се разгръщаше като космос пред пристигащите. Увитите в ша­лове хора скачаха от вагоните през трапа към платформата, разтоварваха пристегнатите с лепкава лента китайски куфари на сини квадратчета и се разпръскваха по пероните към дале­чината като щурмови самолети, излитащи от пистите на лети­ще. Далечината беше обвита в мъгла и в мъглата пред пристиг­налите хора се мяркаха дворци, кули и небостъргачи. 

Иля не вървеше по-бързо от останалите, не си проправя­ше път в потока – просто се оставяше да го носи. Миришеше московското небе, взираше се с отвикналите си очи в далечи­ната, мълчаливо се удивяваше. Беше ярко, както в детството му. Мъгливата ноемврийска Москва пареше очите. 

Че беше дошъл – беше, но още не беше пристигнал. Гарата бе все още външна територия, осолена и зацапана от остана­лата част на Русия. Както бангладешкото посолство във всеки един смисъл си е територия на държавата Бангладеш.

В края на платформата бяха направили цедка. Иля по навик я беше съзрял още отдалече над чуждите глави. Сиви униформи, изсечени мутри, дебнещи присвити очи. Опитни. Минавай, минавай, минавай. И дори служебно куче на верига: пълна прилика. Естествено, не са го довели тук за това. Тук то просто души за наркотици и вероятно за експлозиви. Но нали и страха може да надуши.

Иля зарея поглед в празното пространство, за да избегне присвитите очи, да не се втренчи в тях. Изпразни главата си от всякакви мисли, за да не мирише на нищо.

– Младежо!

Веднага застина неподвижно. Как го бяха разпознали? По цвета на кожата? По превития гръб? По наведената глава? Как разпознава кучето звяра?

– Елате. Документите.

Той даде паспорта си. Отвориха на регистрацията на мес­тожителството, цъкнаха с език.

– Откъде се връщате?

Да излъже или да каже истината? Няма да тръгнат да про­веряват. Пътувал... Пътувал донякъде. На почивка. При баба. В командировка. Как ще го проверят?

– Излежавах. Наказание.

– Справката за освобождаване.

И веднага с друг тон. Господарски.

Подаде документа. Лейтенантът се извърна с гръб към него, измърмори нещо в радиостанцията, изслуша какво му промърмориха в отговор; Иля стоеше мълчаливо, без да спо­ри. Всичко му беше наред. От обаждането до следващото: от­казано условно освобождаване.

– Превъзпита ли се, Иля Лвович? – обърна се най-накрая лейтенантът към него, но документа не му връщаше, незнайно защо го прегъна на две.

Москва се отдалечаваше зад гърба му, ежеше се, небето ѝ се смаляваше и се свиваше; шумът от хора и коли заглъхваше. Шкембето, петнистите гърди и мутрата на лейтенанта заменя­ха цялата Москва. Иля сякаш знаеше: онзи нищо няма да му направи. Просто сега трябва да му се пусне малко, да му се позволи да почувства властта. И като се насити, ще пусне Иля. Нали заради това стои тук, затова е избрал тая служба.

– Точно така, гражданино началник.

– На мястото, където ще живееш, ли отиваш?

– В Лобня.

– Адрес по регистрация?

– „Деповская“, номер 6.

Лейтенантът свери с паспорта, като без нужда смачка попадналите му страници. Вероятно беше на същата възраст като Иля, но пагоните го правеха по-голям. Макар че през последните седем години не неговите, а годините на Иля се брояха по една за три.

– Прибираш се вкъщи. Имаш право – изхъмка онзи. – Двеста двайсет и осма – прочете той. – Точка първа. Какво е това? Точка първа. Припомни ми.

– Производство. И продажба. Аз имах само подготовка за продажба, гражданино началник.

Иля го гледаше малко под брадичката – има една такава особена точка, където трябва да са гледат сътрудниците по време на разговор. Не в очите и не в пода.

Боклукът протакаше, харесваше му, че може да разтяга времето като ластик.

В този момент кучето започна да лае по един уплашен на вид таджик, който носеше същия кариран като на останалите куфар.

– Добре. Не забравяй да се явяваш на отчет. – Лейтенантът подаде справката на Иля. – И повече недей да търгуваш.

Иля кимна, отдалечи се настрани, прибра хартийката във вътрешния топъл джоб, където и самият той се бе спотайвал, докато траеше разпитът. Лейтенантът вече се беше увлякъл по таджика, той беше по-перспективен. 

Иля се беше промъкнал.

Контузеният свят постепенно дойде на себе си, започна да разговаря.

Но сега, когато се беше озовал по-близо до Москва, Иля забелязваше навсякъде из нея онова, което не можеше да се види от влака: ченгета. На площада пред гарата, до входа към метрото, в павилионите и на станциите. На глутници, с очи като на служебна овчарка. Макар че може би проблемът не беше в Москва, а в Иля.

 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Кои са най-ценните подаръци за рождения ви ден?