.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

"Сутрешно кафе в Рим" - една любовна история сред аромата на прясно смляна арабика

LadyZone.bg | преди 1 година
Сутрешно кафе в Рим
Снимка: Издателска къща „Кръгозор”

"Сутрешно кафе в Рим” е рoмaн, изтъкaн oт eмoции, ухaeщ нa eдин oт нaй-oмaгьocвaщитe apoмaти нa cвeтa - apoмaтa нa кaфeтo.  

Авторът Диего Галдино повежда читателите из улиците на Рим, запознава ги с колоритните редовни посетители на малко кафене в Трастевере и с неговия собственик Масимо. Сред различните аромати на подправки и прясно смляна арабика се разгръща вълнуваща романтична история, обогатена с щипка загадъчност. 

Диего Галдино живее в Рим и също като своя герой Масимо има собствено кафене, където работи като бариста и използва цялото си въображение, за да зарадва клиентите с различни видове ароматно кафе. В края на книгата – като комплимент към читателите, Диего предлага тест, с който всеки може да разбере какви черти от характера му издава кафето, което предпочита да пие. 

„Сутрешно кафе в Рим“ е първият роман на Галдино, който придобива голям успех и е преведен е на няколко езика.

 

Сутрешно кафе в Рим
Снимка: Издателска къща „Кръгозор”

Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата:

Случи се една сутрин. Появата ѝ не беше като гръм от ясно небе. Но пък и не може да се каже, че имаше време да се подготви. Да кажем, че беше както когато вали сняг и го гледаш, с вдигнато нагоре лице: снежинките сякаш танцуват из въздуха  и изпълват небето, като да са закачени, но в действителност те връхлитат отгоре и ако не внимаваш, ще те засипят и ще ти влязат във врата.

Беше преди обяд. Вълната от клиенти, които отиваха на работа, се бе оттеглила, а обедната почивка беше още далече и кафене „Тибери“ дремеше мързеливо с постоянните си клиенти. Обикновено по това време Масимо закусваше в задната стаичка, в която си почиваше – облягаше гръб на стената и затваряше очи за няколко минути. Малко, но на него му стигаше, за да изпразни ума си и да презареди батериите.

След това се връщаше на бара с изцапана от мазилка и трохи тениска, а Дарио му се скарваше бащински, като го изтупваше с няколко здрави удара по гърба.

Този ден обаче Масимо беше сънлив и разсеян. Стоеше с подпрени на бара лакти и с подпряна на ръцете глава и наблюдаваше огрения от слънце площад зад витрината. Точно тогава я забеляза. Беше седнала близо до фонтана и жадно пиеше от един термос. След това Масимо я видя да се изправя и да пристъпва нерешително в едната, после в другата посока, да пресича площада по неправа линия и да се връща при фонтана като изтощен плувец, който най-накрая е намерил шамандура, в която да се вкопчи, за да си поеме въздух.

В нея нямаше нищо по-различно от другите туристи, които всеки ден изпълваха площада и целия град, и все пак Масимо, иззад витрината, виждаше само нея, като че всички тези цветни раници, чадърчета и ужасни шапки като на бейзболен играч се бяха изпарили, оставяйки сцената само за това момиче и за червената му рокличка.

Продължи да я наблюдава, забол в бара лакти, които сякаш щяха да пуснат корени.

После момичето пак се изправи. Поличката ѝ леко се полюшваше, поизносената ѝ кожена чанта висеше през рамо, в ръката си държеше куфар, погледът ѝ беше любопитен и леко уплашен, а походката – неуверена, като на човек, който не знае накъде да тръгне. Така, крачка по крачка, момичето изчезна от полезрението на Масимо. Изкуши го безразсъдната мисъл да изтича навън и да я последва. Но не направи нищо. Остана на мястото си да гледа празнотата, останала след нейното изчезване. Тези няколко мига бяха достатъчни, за да се запечата в  ума му образът на това високо и слабо, облечено в червено, със светли коси и бретонче момиче. Не че за него беше нещо ново да наблюдава минувачите и да си фантазира истории за техния живот, но у това момиче имаше нещо различно и той самият се изненада от начина, по който то остана в съзнанието му. Затова едва не припадна, когато внезапно я видя да се появява на прага на заведението, сякаш мислите му я бяха повикали.

Отблизо беше още по-красива (немаловажен детайл, защото има много момичета, които отдалече са красиви, но после отблизо се оказват грознички).

„А и какво означава красива?“ – мислеше си Масимо, защото има  различни  видове  красота.  Нейната  трябваше да я разкриеш. Тя не беше студен и надменен фотомодел, нито чувствена ориенталка, още по-малко дръзка и провокираща южнячка, а съкровище, скрито зад мистерията на чифт зелени очи и шепа лунички. И с тази лека рокличка за път, почти като на момиченце, която не подчертаваше качествата ѝ, ами ги оставяше на въображението… Очевидно имаше нещо доста интригуващо в това.

Масимо излезе иззад бара, за да иде при новата клиентка, която междувременно, след като остави куфара на земята, се беше настанила, дори почти скрила, на една изолирана масичка.

– Какво ще желаете? – попита я Масимо. „Проклятие! Не можах ли първо да ѝ кажа нещо мило? Например „добър ден“ или „добре дошла“. Обаче нищо. Беше задал само този глупав, формален въпрос.

Тя леко се изчерви и не каза нищо, после с лявата ръка започна да си играе с един кичур коса между ухото и слепоочието.

„Сигурно е чужденка“ – помисли си той и се помъчи да измъкне малкото английски, който говореше (но знае се, италианците са толкова добри да се обясняват, че нямат много нужда от английски).

– Така… Can I help you? Do you want something to drink? Maybe а coffee?[1]

Цялото кафене се беше смълчало и наблюдаваше сцената.

– Désolée[2], не говоря добре италиански – каза тя със силен френски акцент.

– И не си единствената! – каза монтьорът Тонино, който този ден явно нямаше много работа и идваше за трети път.

Чу се дружен смях и смутеното изражение в погледа на момичето се промени недоловимо. Явно беше, че се бори със срамежливостта и луничавото ѝ лице се покри с лека и много нежна руменина.

– Vous avez la carte?[3] – тихо попита.

– Карти? – продължи Тонино, окуражен от успеха – Можеш ли да играеш брискола?[4]

Тя не му обърна внимание и този път срамежливостта, изглежда, отстъпи място на нещо много близко  до раздразнение.

„Чудесно – помисли си Масимо, хвърляйки убийствен поглед на Тонино и компания. – Скъпите ми клиенти могат да ядосат дори ангел като този тук.“

Момичето сведе поглед и опита да се изрази по-добре:

– Меню? – попита с толкова неуверен тон, че Масимо трябваше да отпъди идиотската усмивка, която усещаше, че всеки миг ще се появи на лицето му.

– За съжаление, нямаме меню. Обаче зад бара има листа с нашите видове кафе. Иначе имаме сандвичи, трамедзини[5], тостове, картофки, изобщо каквото може да се намери в едно кафене.

Ключови думи:@
Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Къде ще ходите на море тази година?