Лято, любов, Италия – три вълшебни думички, на които се базира сюжетът на любовния роман "Италианско лято" от немската авторка Сю Муркрофт - една топла история за обич, приятелство и неочаквана любов, които сполитат тези, които смеят да започнат наново.

На страниците на хитовия летен роман Муркрофт ни отвежда в слънчевото италианско градче Монтелиберта, където бащата на главната героиня София Бианки е срещнал майка ѝ, но впоследствие се е скарал жестоко със семейството си и е избягал във Великобритания, без да поглежда назад. В последните му дни София обещава на баща си Алдо, че ще посети родния му град, ще се радва на живота, ще пътува повече. И едва няколко месеца след смъртта му героинята на Муркрофт предприема тотална промяна в живота си. Установявайки се трайно в Монтелиберта, момичето бързо намира работа и нови приятели, сред които е и красивата осемнайсетгодишна Еми, която е напуснала дома си след огромен скандал и не желае да общува със своите родители.

Междувременно в хотела, в който София и Еми работят, на мощен мотор се появява и загадъчен клиент на име Ливай, който изглежда заинтригуван и от двете момичета. Твърде много тайни са се събрали на едно място – и само разкриването им може да освободи тримата от болката, която всеки от тях крие.

Сю Муркрофт е родена в Германия, но е живяла в Кипър, Малта и Великобритания. С не една и две книги с женски истории зад гърба, Муркрофт е сред най-продаваните автори на "Sunday Times" и носител на наградата "Best Romantic Read". На българския читател е позната с романа "Само за ваканцията". "Италианско лято" е най-новата й книга, която излиза у нас.

Прочетете откъс от "Италианско лято" от Сю Муркрофт, която излиза от "Сиела" в превод на Габриела Каменова. 

Снимка: Сиела

– Добре ли си? – прошепна й.

В очите на Еми проблясваха гневни сълзи, докато слагаше две дъски разядки и чиния трюфели върху подноса си. 

– Давиде е такъв мръсник.

– Вярно е. Просто дойдох да се уверя дали знаеш, че е син на Бенедета.

– Не ме интересува! Няма да го търпя да си отрива га­дориите в дупето ми – Еми се врътна на пети и метна руса­та си опашка, тръгвайки към маса с три англичанки на средна възраст, които заслаждаха чакането на храната си с няколко бутилки просеко.

Безсилна да помогне, София продължи да носи храна и на­питки към своите маси и със замах поставяше отрупаните таб­ли върху дланта си. Беше морна работа под обедното слънце, а живакът в термометрите се катереше високо, дори за началото на юни. Оглеждаше своя отдел, вадеше тефтера и химикалка­та, записваше поръчки, а после носеше храната и напитките до съответните маси. Бързо, живо, сръчно. С усмивка, с усмивка, с усмивка. Вземи парите. Разчисти масите; забърши ги. Не обръ­щай внимание на натежалите крака и болките в гърба...

– А-а! Ух! 

София застина с препарат за почистване на прицел, а по­гледът й потърси източника на сподавените викове. Отпред, в ъгъла до бара, Давиде се беше превил на две, с изцъклени очи.

А наблизо една зачервена Еми размахваше празен поднос.

– Извинявай. Стресна ме и подносът ми се изплъзна – каза тя, а след това подреди следващата поръчка с напитки и се из­низа бързо надалеч, без намерение да крие победоносната си усмивка.

София също се усмихна притеснено, забелязала злобния поглед, който Давиде беше отправил към девойката.

– Дръж го под око – промърмори София, когато за пореден път засече пътищата им на бара. – Какво му направи? – Отново хвърли поглед към Давиде, който бе успял да се изправи и сега вземаше поръчката на едно италианско семейство.

– Праснах го в топките с подноса. В бъдеще да гледа да ги държи далеч от мен – но първоначалното щастие от тази победа вече изтляваше и докато слагаше четири кафета върху оръжие­то поднос, безпокойството на Еми нарастваше.

София изтри ръце в престилката си и преди да я послед­ва, подреди прилежно собствения си поднос. Еми несъмнено имаше своите прояви на сприхавост, особено почувстваше ли се застрашена, но на София такива типове като Давиде й бяха ясни. Отмъщението му нямаше да закъснее.

Усмихната по време на вече познатите любезности от типа: „Чие е капучиното? А за кого е американото?“, в чест на соб­ствените си клиенти, София наблюдаваше със свито в очакване на неизбежното сърце как Давиде се промъква зад Еми до ма­сата с дамите точно когато девойката завърташе пълния под­нос, за да остави няколко горещи чаши кафе на масата.

В същия момент Давиде се протегна лукаво и подносът по­летя от ръката на Еми... право в скута на една от клиентките.

– Ох, ох, ох – скокна на крака жената. – Глупачка такава! Най-хубавите ми бели панталони! Как е възможно да си толко­ва непохватна? 

– Съжалявам – пребледняла и уплашена, Еми трескаво се заоглежда наоколо с подозрението, че някой беше подпомогнал подноса й в полета му. Но Давиде предвидливо се беше изплъз-нал надалеч и в момента наблюдаваше всичко от сенчестото коридорче, което водеше до рецепцията.

– Извинете ме – София тропна последното американо на масата и се спусна измежду точещите шии клиенти с престилка в ръка. Щом стигна до злощастната клиентка, тя топна белия памучен плат в поразтопената вода от изправените в кофата с лед бутилки просеко. – Бихте ли седнали обратно, за да постеля това върху бедрата Ви, в случай че сте се опарили. Ще размие и петното. Разбирам неудобството Ви, но съм сигурна, че „Каза Феличе“ ще заплати за почистването. Еми с право Ви се изви­ни, но според мен някой я бутна.

– Така беше – долната устна на момичето потрепери. – Много съжалявам, но подносът сякаш направо изхвърча от ръцете ми.

– Аха, те подносите ги умеят тези работи – отвърна й ки­село госпожа Петносани гащи. Ала щом забеляза, че всички я гледат, си седна обратно и остави София да постели мократа престилка върху бедрата й.

– В тази жега ще изсъхне съвсем скоро – отбеляза една от приятелките й в ролята на някого, когото не са заливали с почти вряла течност. Усмихна се и на Еми. – Не се тревожи, миличка. И по-лоши работи стават.

София тъкмо се готвеше да предложи на Еми да се върне в бара и да поръча ново кафе, когато през двойните врати на хотела връхлетя Бенедета с Давиде по петите й. Сърцето на София подскочи.

Бенедета Морбидели беше невероятна жена – едновремен­но безупречна и изтънчена и собственичка на целия хотел „Каза Феличе“, както и на кафенето му – „Ил Джардино“. По усмивка­та на Давиде си личеше, че именно той беше разпалил гнева на майка си и сега планираше да го наблюдава как бушува.

– Уволнена си! Изчезвай – кресна Бенедета на Еми и тъмно­то й подобие на кок заподскача от прекомерните й подканващи жестикулации с ръце.

Устната на Еми затрепери още повече.

– Но вината не беше моя.

– Вината не беше нейна – възрази и София. Сетне хубаво погледна Давиде и повиши глас, за да надвика един пристигащ до цветната леха в паркинга на хотела мотор. – Някой я е бутнал.

– Имаше един младеж наоколо – обади се същата дама с просекото, която се беше опитала да успокои нещата.

– Къш! – кресна Бенедета в лицето на Еми.

Еми отстъпи уплашено и взе жално да заеква.

– А-аз нямам к-къде да отида. Трябваше да остана т-тук до септември.

– Погледни! Погледни какво си причинила на клиентката ми! – Бенедета дръпна мократа престилка от краката на клетата женица.

На госпожа Петносани гащи беше започнало да й отмина­ва.

– Не бива да я уволнявате. Дори и да не са я бутнали, беше просто инцидент и нямате право да се отнасяте така с нея. Мо­гат да Ви осъдят за това.

– Ще платя за почистването – проплака Еми и натъжено добави, – само да посъбера от бакшиши.

– Бакшиши ли? – Бенедета отново се захвана да крещи срещу Еми, този път на италиански, и да навиква как нямало да получи никакви бакшиши и трябвало още на момента да си събере багажа, да си тръгне от „Каза Феличе“ и да не се връща тук никога повече.

Чуждестранните туристи очевидно не разбираха врясъци­те на италиански, но всички вкупом зяпнаха, когато Бенедета отново избута Еми, най-вероятно за да я подтикне да тръгне към стаята си и да започне да си събира багажа. А Еми, която и думичка не разбираше, се разплака.

София нададе глас.

– Бенедета, може би е добре да обсъдим това някъде на­саме? – А щом не я удостоиха с внимание, повтори въпроса си на италиански.

Яростта на Бенедета утихна съвсем малко, най-вероятно заради спокойния тон на София. 

– Твърде малка е за тази работа. Трябва да намеря нов чо­век през уебсайта – обясни съдържателката на хотела отново на италиански.

София си пое дълбоко дъх.

– Всъщност беше Давиде. Беше започнал да прекалява и когато Еми му направи забележка да спре, реши да си отмъсти, като бутне подноса й. Съжалявам, но го видях.

Давиде спря да се подсмихва и се захвана, оправдавайки се, да вика „Ама! Ама!“, докато говорещите италиански клиен­ти му мятаха мрачни погледи.

– За какво говорите? – настоя да разбере госпожа Петно­сани гащи.

София въпреки нарастващото си предчувствие, че влиза­нето в спор с лесно раздразнимата Бенедета би я запратило да събира багажа си заедно с Еми, повтори обвинението си на ан­глийски. Сетне и английски говорещите клиенти отправиха по­дозрителни погледи към Давиде.

– Не! – възрази Бенедета обидено. – Не и Давиде.

Тогава към събралата се групичка се приближи мъж с при­гладена назад руса коса, мокра и запотена. Беше към трийсетте и носеше червена каска и черно кожено яке, а надолу беше об­лечен с рокерско облекло.

– Така беше. Видях този сервитьор да я бута – обърна яро­стен поглед към Давиде. – Не те ли е срам да навличаш на мо­мичето проблеми и после да се хилиш отстрани?

– Ама, ама! – оправдаваше се отново Давиде. – Тя го из­пусна. Нескопосана е. Какво съм виновен аз?

– Не го е изпускала! – София се обърна към моториста с надеждата, че английският турист щеше да продължи да я под­крепя. – Давиде, ти стоеше и си отриваше... отриваше предната част на панталоните си в нея и когато Еми те удари с подноса си, явно си решил, че искаш отмъщение. Че даже си отишъл да разправяш глупости на майка си – специално за Бенедета София повтори обвинението си и на италиански. Мотористът закима, скръстил ръце, и дори по време на обясненията на ита­лиански добавяше по едно „Точно така беше“.

Бенедета, видимо недоволна от развоя на събитията, сни­ши глас и дискретно промърмори: „Ще говорим насаме, Еми“, след което мина покрай Давиде и му джафна на италиански вместо почистването на панталона да запише питиетата на го­спожа Петносани гащи и приятелките й за сметка на хотела и да поеме не само своите маси, а и тези на Еми.

Сетне шефката понечи да придърпа момичето вътре, но мо­тористът тръгна след тях.

– Планирах да отседна в хотела, но няма да го сторя, до­като не получа думата Ви, че тази млада госпожица ще запази работата си.

София зяпна учудено. Господин Моторист наистина взема­ше защитата си на Еми на сериозно. Какво толкова намираха мъжете в блондинките? Станеше ли дума за тях, до един запо­чваха да се държат като глупаци.

Бенедета бързичко се обърна да потупа Еми по рамото и да я завърти с лице към масите.