Шестата част от Азиатската сага на големия Джеймс Клавел излиза в ново луксозно издание в два тома. "Вихрушка" ни пренася в Техеран през размирната 1979 г., когато шахът е свален от власт, а различни фракции, развяващи знамето на радикалния ислям, я оспорват помежду си. Междувременно аятолах Хомейни се готви за триумфалното си завръщане у дома, докато Съветският съюз прокарва интересите си в Иран, а американските тайни служби всячески им се противопоставят.
В тази картина на смут и опустошение влизат и разпадащата се армия, могъщите племенни вождове, които се борят да запазят своите привилегии и фанатизираните младежи, готови да следват заповедите на всеки, който им обещава вечни наслади в рая. Смъртта дебне от всички страни и животът на абсолютно всеки е в постоянна опасност.
В тези времена на разпад и съграждане, на фанатизъм, религиозни и политически игри, саможертви и борба за оцеляване – и в духовен, и в буквален смисъл – екип пилоти на хеликоптери от различни националности се озовава приклещен в безизходна ситуация. Гладните за власт формации ги притискат, използвайки ги за личните си цели, а самите пилоти имат за какво да се борят в държава, която за тях вече е втора родина. Операция "Вихрушка" трябва да спаси и хората, и машините от пламъците на революцията. Но този безумен план не може да мине без жертви…
Романът "Вихрушка" е последната част от Азиатската сага на Клавел, в която влизат още "Шогун", "Тай-пан", "Гай-Джин", "Търговска къща" и "Цар плъх". Книгата е в два тома, които се продават заедно. Прочетете избран откъс от "Вихрушка", която излиза от "Сиела" в превод от английски език на Галина Димитрова, Георги Стойчев, Иван Туртуриков, Йосиф Леви.
Петък
9 февруари 1979 г.
В планините Загрос: залез слънце. Слънцето докосна хоризонта и човекът уморено дръпна юздите на коня си, доволен, че е дошло време за молитва.
Казваше се Хусаин Ковиси, беше як иранец на тридесет и четири години със светла кожа и много черни очи и брада. През рамото му висеше съветски автомат АК-47. Беше се навлякъл срещу студа. Носеше бял тюрбан и изпоцапани от пътуването тъмни дрехи, груб номадски кашкайски овчи кожух, запасан над тях, и износени ботуши. Ушите му бяха закрити и той не можа да чуе далечния вой на приближаващия се реактивен хеликоптер. Зад него уморената товарна камила дръпна оглавника и спря – искаше храна и почивка. Той разсеяно я наруга и слезе.
На тази височина, почти 2500 метра, въздухът беше рядък и студен, много студен, земята бе покрита с дълбок сняг, който вятърът натрупваше на преспи и правеше пътя хлъзгав и коварен. Под него към далечните долини се виеше малко известен планински път чак до Исфахан, където беше ходил. Напред пътят правеше опасни завои нагоре през канарите, после към други долини, обърнати към Персийския залив и към град Ковис, където той беше роден, където живееше сега и от който беше взел името си, когато стана молла.
Не обръщаше внимание на опасността и на студа. Опасността за него беше също толкова прозрачна, колкото и въздухът.
„Сякаш отново съм чергар – мислеше си той, – баща ни ни води като в онези стари времена, когато всички кашкайски племена можеха да се скитат от зимните до летните пасбища, за всеки мъж по един кон и една пушка и стада, за да се изхранваме, многобройни стада от овце, кози и камили, жените незабулени, племената ни живееха свободни, както прадедите ни отпреди хиляди години, неподвластни на никого, освен на божията воля – старите времена, които свършиха преди няма и шестдесет години – каза си той и гневът му нарасна, – свършиха, когато Реза хан, това новозабогатяло парвеню, узурпира трона с помощта на мръсните англичани и се провъзгласи за Реза шах, първия от шаховете Пахлави, а после с подкрепата на казашкия си полк ни обузда и се опита да ни заличи.
Божа работа е, че неговите нечестиви английски господари навреме го унижиха и изгониха, за да умре забравен, божа работа е, че шах Мохамад беше принуден да избяга преди няколко дни, божа работа е, че Хомейни се завърна, за да поведе Неговата революция, воля божия е, че утре или вдругиден аз ще стана мъченик, божие удоволствие е, че ще бъдем пометени от Неговата вихрушка и че настъпва денят, когато ще се уредят сметките с всички лакеи на шаха и всички чужденци.“
Хеликоптерът сега беше по-близо, но той все още не го чуваше, воят на бурния вятър заглушаваше звука. Доволен, той извади молитвеното си килимче и го простря на снега – гърбът още го болеше от ударите с камшик, – после загреба шепа сняг. Ритуално изми ръцете и лицето си, подготвяйки се за Четвъртата молитва за деня, после се обърна на югозапад към Свещения град Мека, който беше на хиляди мили оттук в Саудитска Арабия, и отдаде мислите си на Бога.
Аллах-ул акбар, Аллах-ул акбар, ла иллах илла Аллах... – След като повтори Шахадата, той се просна и се остави арабските думи да го обгърнат: Бог е най-велик, Бог е най-велик. Няма друг Бог освен Бога и Мохамед е неговият Пророк. Бог е най-велик, Бог е най-велик, няма друг Бог освен Бога и Мохамед е неговият Пророк... Вятърът се надигна, вече по-студен. После през тюрбана си молещият се човек долови пулса на реактивните двигатели. Нарастваше и нарастваше, вряза се в съзнанието му и наруши покоя и съсредоточението му. Той сърдито отвори очи. Приближаващият се хеликоптер беше само на петдесетина метра над земята и се спускаше право към него.
Най-напред си помисли, че може би е военен хеликоптер, и го обзе внезапен страх, че го търсят. После разпозна английския червен, бял и син цвят и познатата емблема на корпуса: С-Г около червения лъв на Шотландия – същата хеликоптерна компания, която оперираше от въздушната база в Ковис и по цял Иран – и страхът го напусна, но не и яростта. Хусаин Ковиси наблюдаваше хеликоптера, мразейки това, което той олицетворяваше. Машината минаваше почти над него, но не представляваше никаква опасност – онези на борда едва ли щяха да го забележат тук, на завет до скалата. Въпреки това с цялото си същество той негодуваше срещу натрапничеството в неговия мир и нарушаването на молитвата му. А когато оглушителният звук се засили, гневът му нарасна.
– Ла иллах илла Аллах... – Той се опита да се върне към молитвата си, но тласъкът на перките внезапно запрати снега в лицето му. Конят зад него изцвили и се разскача във внезапна паника, спънатите му крака се подхлъзваха и занасяха. Товарната камила, дръпната от въжето, също се уплаши и се изправи, зарева и закуца на три крака, товарът й се разхлаби.
Яростта му избухна.
– Неверник! – изрева той към хеликоптера, който сега вече беше над върховете на планините, скочи на крака и грабна оръжието си, махна предпазителя и гръмна, после отново се прицели и изпразни целия пълнител.
– Сатана! – извика той във внезапната тишина.
Когато първите куршуми се забиха в хеликоптера, младият пилот Скот Гавалан моментално се парализира и погледна глупаво дупките в пластмасовата козирка пред себе си.
– Божичко!... – промълви той – никога преди това не бяха стреляли по него, но възклицанието му бе заглушено от човека на съседната седалка, чиито реакции бяха точни и светкавично бързи.
– Пусни го надолу! – изрева той в слушалките му.
– Пусни го надолу! – изкрещя отново Том Локхарт в микрофона си, после, понеже не управляваше той самият, блъсна лявата ръка на пилота и бутна шага надолу, намалявайки рязко подемната сила и тягата. Хеликоптерът се разклати като пиян и веднага изгуби височина. В този момент ги обсипа втори откос. Последва зловещ трясък отгоре и отзад, един от куршумите проби метала, двигателите се задавиха и хеликоптерът започна да пада.
Беше 206 „Джет Рейнджър“ с един пилот и четирима пътници, един отпред и трима отзад, и беше пълен. Преди час Скот както обикновено ги беше взел от летището в Шираз, на петдесетина мили югоизточно, за да ги върне от едномесечния им домашен отпуск, но сега обикновеното се беше превърнало в кошмар и планината се надигаше срещу тях. Изведнъж точно над хребета земята по чудо изчезна и хеликоптерът потъна в падина, което му даде възможност за частица от секундата да възстанови тягата и да овладее машината.
– Внимавай, за бога! – викна Локхарт.
Миг по-късно и Скот видя опасността. Ръцете и краката му плъзнаха хеликоптера в ужасяващ завой около издаващата се гола скала; левият плъзгач на колесника докосна скалите с лек удар, като нададе протестиращ вой, и те се гмурнаха само на метър над неравната повърхност на скалите и дърветата, които се разлюляха отново.
– Надолу и бързо – заповяда Локхарт. – Оттук, Скот – не натам, ето там, покрай този гребен към пролома... Ранен ли си?
– Не, не, не мисля. А ти?
– Не. Така е добре, спусни се в пролома, хайде, бързо!
Скот Гавалан послушно наклони хеликоптера и полетя прекалено ниско и прекалено бързо – още не беше дошъл на себе си. Все още усещаше горчивия вкус в устата си, сърцето му биеше бързо. Чуваше виковете и ругатните на другите зад преградата – заглушаваха дори рева на двигателите, но не можеше да рискува да се обърне, само загрижено попита по интерфона:
– Има ли ранени отзад, Том?
– Забрави ги, концентрирай се, гледай хребета, аз ще се оправя с тях! – обади се Том Локхарт припряно, очите му шареха наоколо. Той беше на четиридесет и две, канадец, бивш пилот от Кралските военновъздушни сили, бивш наемник, а сега главен пилот на тяхната база Загрос Три.
– Гледай хребета и се приготви да заобиколиш отново. Спусни се към земята и лети ниско. Внимавай!
