.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Ще преминете ли "Инспекцията"?

| преди 3 седмици
Инспекцията
Снимка: Сиела
Прочете откъс от новия роман на Джош Малерман, автор на хитовата книга "Кутия за птици"

Джош Малерман, авторът на "Кутия за птици", се завръща с нов роман в духа на "Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг и "1984" на Джордж Оруел.

След като успя да уплаши и едновременно с това да спечели сърцата на милиони читатели по цял свят, Джош Малерман, един от най-симпатичните автори на страшни истории, ще зарадва българските си читатели с нов роман антиутопия.

Уилям Голдинг ~ Човек е осквернен от собствените си дела, не от тези на другитеДнес се навършват 108 години от рождението на британския писател, автор на романа "Повелителят на мухите"

"Инспекцията" е интелигентен и изненадващ трилър от създателя на "Кутия за птици", който обаче ненатрапчиво оставя своите силни социални послания; приказка за Лудия учен, която ще подложи на съмнение реалността, в която живеем.

26 момичета и 26 момчета, наричани Азбучните момчета и Буквените момичета, са отгледани, разделени и затворени в две кули, подобни на общежития, някъде там в усамотените гори на Северен Мичиган.

Всяко от тях е на 12 години, носи еднобуквено име и никога не е напускало кулата си. Не подозират едни за други и не познават живота такъв, какъвто е. Изолацията им е абсолютна и задължителна, наложена от техния наглед грижовен и авторитетен Б.А.Щ.А и въздесъщата М.А.Й.К.А.

Първоначално дръзкият и злокобен експеримент върви по план… докато един ден децата не започват да си задават въпроси, да подлагат на съмнение правилата, да се бунтуват срещу своя умален свят... Готови ли са обаче за суровата истина, която ги очаква в края? 

Едновременно мистерия и антиутопия, "Инспекцията" носи в себе си духа на "Повелителят на мухите" на Уилям Голдинг и напомня на "1984" на Джордж Оруел и "Франкенщайн" на Мери Шели (както самият автор подчертава). 

Джордж Оруел ~ Журналистика е да публикуваш това, което някой друг не иска да бъде публикувано, всичко друго е пиарДнес се навършват 69 години от смъртта на британски писател, автор на "1984" и "Фермата на животните"

"Инспекцията" е история за нормите, които обществото ни налага от самото ни раждане и какво  се случва, когато правилата се опитват да смачкат човека.

Прочетете откъс от "Инспекцията" от Джош Малерман, която излиза от издателство "Сиела".

Инспекцията
Снимка: Сиела

Добро утро в Родителството!

Никое момче не се бе проваляло на инспекция. Никога.

Затова Джей не се притесни, когато металната врата се отвори пред него и той видя лицата на Родителството и инспекторите, застанали до далечната стена, всички с ръце на прикачените към коланите им лупи. Правеше това всяка сутрин, откакто бе жив, всяка сутрин, откакто се помнеше, и въпреки теориите на Кю за вероятностите и възможностите (идеята му беше, че все някога някой трябва да се провали, за да оправдае съществуването на инспекторите) Джей не изпитваше съмнения, опасения или страхове.

– Влез, Джей – повика го Колинс. Колинс, най-строгият, най-възрастният, най-едрият от инспекторите. Човекът направо миришеше на стари книги и правила. Коремът му висеше толкова много над колана му, че Ди се шегуваше, че той крие там някое Азбучно момче. „А, ето откъде сме дошли“, казваше понякога той. Но всички Азбучни момчета знаеха, че са дошли от Градината и са израснали на Живите дървета.

– Хайде, ела – каза Колинс. Беше изумително, че от устата му въобще се чуват някакви думи – толкова гъсти бяха кафявите му мустаци.

Джей знаеше, че инспекторът не говори просто така.

Сигурно Б.А.Щ.А. им му бе дал знак, че е време да започват.

Сред подхилкванията на наредените зад него Ел, Ди и Кю Джей влезе, свали пижамата си, сгъна я и я постави на спретната купчинка на металната маса до вратата на Контролната стая. Докато вратата се затваряше, Ди се провикна: „Трябваше да се изкъпеш, Джей!“. А Джей му направи жеста, който Азбучните момчета използваха за „Ти си кретен, брат“. 

Вратата се затвори, дрехите му бяха спретнато сгънати и Джей пристъпи към гумените отпечатъци от стъпала на студения метален под. Зимата наближаваше, сигурно още утре щеше вече да се е развихрила напълно. И макар че Джей също като братята си обичаше много Парада на образите, той предпочиташе да е по-топло. В Контролната стая бе толкова студено, колкото във всяка друга стая в Кулата.

– Обърни се – каза Колинс. Той и Джефри наблюдаваха от разстояние, това винаги бе първата стъпка от сутрешната инспекция. Кучетата дишаха тежко зад разположената зад мъжете стъклена врата. Джей се обърна наляво. Чу как кожата на червената куртка на Б.А.Щ.А. му проскърцва. Мъжът, макар още да не се виждаше, сигурно бе скръстил ръце или се бе облегнал на стола си.

Зимата извън Кулата навярно бе ужасяващо сурова. В някои години бе по-зле от други. Тринайсетият рожден ден на Джей наближаваше; заедно със своите двайсет и трима братя той беше преживял вече дванайсет зими. И при настъпването на всяка зима професор Гълч предупреждаваше момчетата за депресията. За чувството на самота, което те завладява, когато си затворен в десететажна кула, а навън Градината и Дворът са замръзнали и дори на боровете сякаш им е твърде студено, за да оцелеят.

Истерия, помисли си Джей. Тръсна глава, опитвайки се да прогони идеята от главата си. Не му харесваше тази дума да се мотае из съзнанието му. Сякаш четирите ѝ срички притежаваха същите свойства като Гнилоч и Мухъл, Вируси и Язви. Четирите болести, за наличието на които го преглеждаха в момента инспекторите.

– Обърни се.

Отново Колинс. Резкият му глас разсече на части Контролната стая. Като звука на тракащите чинии в столовата. Или като гласовете на пеещите в Залата на телата хористи, братята на Джей.

– Студено е – каза той, докато се обръщаше с гръб към инспекторите. Сега беше с лице към затворената врата.

В Контролната стая често бе студено; понякога подухваше невидим бриз, сякаш солидните метални стени бяха просто илюзия, а изкривените отражения – непостоянни рисунки, носещи се по вятъра. Джей си представяше, че някъде има процеп, пукнатина в тези стени, позволяваща на предзимното време да проникне вътре. Подобно е, мислеше си той, на ветеринарния кабинет в книгата на Лорънс Лъксли „Кучета и кучешки дни“. Гениалният развлекателен автор бе описал толкова добре реакциите на клетите животни:

Беше неприветливо, студено, сякаш доктор Гранд бе направил нарочно мястото такова, за да могат кучетата да осъзнаят сериозността на своите посещения. И все пак, въпреки неприятната среда, кучетата разбираха, че в тази стая ще се погрижат добре за тях. Че животът им зависи от тези редовни посещения. Някои от тях дори успяваха да потиснат най-дълбоките си инстинкти... онези, които им казваха да бягат.

Джей бе наизустил всички книги на Лорънс Лъксли. Много от Азбучните момчета бяха направили същото.

– Обърни се.

Джей направи това, което му бе казано. Винаги го правеше. Рутината на инспекциите беше вградена в неговото същество както дъвченето на храната преди гълтането ѝ.

И при това трето обръщане се озова лице в лице със своя Б.А.Щ.А. 

През тялото му премина тръпка – така ставаше винаги, вече от дванайсет години, когато го виждаше за първи път през деня. Яркочервените панталони и куртка бяха като топъл огън в студената Контролна стая. Или слънцето бе изгряло.

– Спа ли добре, Джей?

Гласът на Б.А.Щ.А. му. Винаги прям, винаги енергичен. Джей не беше единственото Азбучно момче, което сравняваше гласа на този мъж със сила. Утеха. Сигурност. Знание.

– Всъщност не – отвърна Джей с дванайсетгодишния си глас, който бе с една октава по-дълбок, отколкото преди година. – Сънувах нещо ужасно.

– Нима? – Лешниковите очи на Б.А.Щ.А. му сияеха над черната му брада, косата му също беше черна. И Джей имаше черна коса. Точно като неговата. – Заинтригуван съм. Разкажи ми.

– Обърни се – каза Колинс. И момчето отново се обърна с лице към инспекторите и кучетата. 

Джей вече не виждаше Б.А.Щ.А. си, червеното на неговите дрехи бе като кървене от носа в периферното му зрение, когато започна да разказва подсъзнателната си битка. Беше се изгубил в двор, четиристотин пъти по-голям от този, в който се забавляваше всеки ден. Описа подробно ужаса, който бе изпитал, защото не успяваше да намери пътя си и да се върне обратно в Кулата.

– Изгубен? – повтори Б.А.Щ.А. му. Очевидният интерес в гласа му бе ясно доловим за Джей, също както и едва чутият звук от кожените му ръкавици, стискащи молива.

Да, каза момчето, беше се почувствал изгубен в съня. Някак си се бе озовал твърде далече от Кулата и Родителството в нея. Не можеше да си спомни как точно бе станало – реалните борове, ограждащи Двора, не присъстваха в този сън. Но той определено бе много нетърпелив да се върне. Чуваше приятелите си от етажа Кю, Ди и Ел да го викат отдалече, но не можеше да види оранжевите тухли на Кулата. Не виждаше железните остри върхове, които оформяха перваза на покрива като самотен долен ред зъби. Зъби, през които Джей и другите Азбучни момчета надничаха във вечерите, когато се осмеляваха да се промъкнат на покрива – а това се случваше често. Не можеше да види и най-високия шпил, сочещ към небето като самотен железен кучешки зъб. Нямаше ги и ограничените площи на Двора, територията от зелена морава, простираща се между него и Кулата. Както и отраженията в множеството продълговати прозорци на многобройните етажи. Вместо тях имаше само безкрайна зелена трева.

И мъгла.

– Е, зимата настъпва – каза Б.А.Щ.А. му. Гласът му бе контрол. Винаги. Посока. Решение. Заповед. – Не си видял шпила, така ли? Нито следа от Родителството. Нито следа от дома.

Джей се замисли за жълтата врата на покрива, видима от Двора отдолу. Замисли се за солидните оранжеви тухли и как в летен ден Кулата приличаше на изгрев.

– Не – поклати той глава и погледна към безмълвните лица на инспекторите, чиито пръсти си играеха с лупите на коланите им. Като дванайсетгодишно момче Джей вече разбираше това, което не бе осъзнавал на единайсет години: инспекциите не започваха, когато инспекторите вдигнеха своите лупи. Започваха в секундата, в която момчетата влизаха през вратата.

 – Сигурно си бил много уплашен – продължи Б.А.Щ.А. му. Гласът му беше символ на Родителството. На власт и авторитет. Винаги. – Но кажи ми, преди да се събудиш, намери ли все пак Кулата?

Джей се умълча за момент. Почеса се по десния лакът с лявата си ръка. Прозя се за втори път.

Истерия, помисли си отново. Всъщност дори бе свил ръце в юмруци, сякаш се канеше да избие мисълта от главата си. Професор Гълч преподаваше психология и често наблягаше на многобройните начини, по които момчешкият мозък може да си навреди сам: мания, липса на внимание, параноя за преследване, липса на връзка с реалността, депресия и истерия. За Джей всички те звучаха като много далечни възможности. Това бяха хипотези, заслужаващи да бъдат изучавани единствено заради самия процес на изучаване. Джей определено не се притесняваше, че някой ден ще изпита тези мисловни състояния. И все пак той беше... на дванайсет години... и как иначе би могъл да обясни новите, непознати чувства, които откриваше в себе си напоследък? Как Гълч би нарекъл чувството на изолация, на незавършеност – все емоции, които изпитваше Джей, когато погледнеше отвъд Двора, към входа на Градината с многобройните редици дървета? Към мястото, където растяха Живите дървета? Момчето си спомни детството си, сякаш гледаше към него през чаша с утайка от мляко. Неспособно да си отговори на простичкия въпрос: откъде съм дошъл?

Още един цитат от Лорънс Лъксли. Истински бисер, както би казал Кю. Но не, помисли си Джей, докато стоеше изправен в Контролната стая. Той изобщо не се опитваше да намери отговор на този въпрос. Никое от момчетата не можеше да бъде сигурно точно на кое от черешовите дървета в Градината бе израснало. И доколкото Джей знаеше, момчетата нямаха проблем с това. Нали така? 

– Не – най-накрая отвърна той. – Не успях да се върна у дома.

Чу отново как моливът драска по хартията и лесно можеше да си представи как сияйните знаещи очи на Б.А.Щ.А. му се движат по редовете с думите, които изписваше.

Както всички Азбучни момчета, Джей се чувстваше горд, когато Б.А.Щ.А. му записваше това, което той казваше.

– А когато се събуди? – попита мъжът в червено. Не беше нужно да довършва изречението си. Беше очевидно какво пита.

– Помислих си, че всичко е истина. Че все още съм там. Сякаш се бях събудил в Двора, но в моето легло. Погледнах нагоре, трябва да съм видял тавана, но навярно съм решил, че е просто по-плътна мъгла. Мина цяла минута, преди да осъзная, че съм в спалнята си. – Умълча се. Представи си как Б.А.Щ.А. му гали черната си брада с обвитата в ръкавица ръка. – Всичко това стана само преди няколко минути, разбира се, защото ме събуди сигналът за инспекцията.

– Разбира се – каза Б.А.Щ.А. му. – Сега... кажи ми... – започна той и Джей знаеше какво ще го попита още преди въпросът да бе зададен. – Имаш ли предположение каква е причината за този сън? 

И въпреки че преди бе преживявал какви ли не емоции в Контролната стая, Джей не беше подготвен за тази, която го връхлетя в момента.

Страх.

И откъде бе дошъл? Със сигурност бе наясно, че ще му зададат този въпрос. Нямаше време да се подготви за него? Това ли бе причината? Или нещо друго, което Кю би нарекъл „нещо по-дълбоко“?

Разбира се, той знаеше верния отговор на въпроса на своя Б.А.Щ.А. Но за първи път в живота си усещаше, че ще е по-добре да премълчи истината.

Шокът от осъзнаването на това не бе толкова силен, колкото от това, за което си даде сметка секунда по-късно: че бе решил да излъже още преди да влезе в стаята и просто не си го бе признал сам на себе си.

Защо? Защо щеше да излъже?

Защото предишната вечер, точно преди да си легне, доста след като бе приключил с уроците си, Джей беше видял някаква фигура, криеща се зад Дървото повелител, самотната върба, която бележеше края на Двора и началото на Градината. Поне му се бе сторило, че е човешка фигура. Може би беше заради начина, по който някои клони бяха сведени надолу към горския под, докато други се надвесваха над него, но беше убеден, че наистина е видял човек.

Криещ се.

Зад Дървото повелител.

В онзи момент си бе помислил, че това е или Ей, или Зед. Не можеше да каже защо.

„И може би това е достатъчно основателна причина да излъжа“, каза си момчето наум. Б.А.Щ.А. му и инспекторите щяха да решат, че е полудял, за да предполага подобно нещо!

Един от мъртвите му братя да се крие зад дърво късно вечерта.

Сякаш бе възможно! 

Погледът му пробяга от Джефри до Колинс и Джей си помисли, че двамата инспектори навярно могат да разкрият историята, която прикриваше. Джефри намести кепето си. Колинс пооправи златистия шарф, преметнат през рамото му и стигащ до кръста. Джей погледна към коланите им, сякаш онези лупи можеха да проникнат през самата му кожа и да проверят чистотата на сърцето му. Дори овчарките започнаха да дишат тежко и една от тях, Макс, наклони глава по начина, по който кучетата го правят, когато доловят странен шум.

Истерия. Джей не искаше да звучи като луд. Не искаше да бъде луд. Там имаше само клони и сенки. Нищо повече. О, да, така беше.

И все пак лъжата бе вид предателство. Момчето го знаеше. Може би като деца той и Ди бяха послъгвали за това кой е разлял черешов сок върху килима в коридора. И може би един или два пъти, когато беше още почти бебе, бе поклащал глава за „не“, когато го питаха дали не е свършил някоя работа в гащите си. Но тези мимолетни (и според него безвредни – независимо че цял живот ги учеха до какво може да доведе всяка лъжа) измами лесно получаваха опрощение с едно-единствено пошляпване на онази ръка в червена кожена ръкавица. Б.А.Щ.А. им бе много добър в това да измъква истината от своите момчета; все едно притежаваше невидими лопати, с които винаги я изкопаваше – колкото и дълбоко да бе заровена.

– Джей?

Момчето се сети за книгата на Лорънс Лъксли за войниците – „Великите коне“. Замисли се по-специално за онзи войник, генерала на име Сам. Сам, бе изтъкнал Кю, се обличаше почти като инспекторите. Сива вълнена униформа, която винаги изглеждаше прекалено дебела, независимо че температурите постепенно спадаха по време на инспекция. Сиво кепе. Златист шарф и кафяв колан. Черни ботуши. В цялата книга Сам изпитваше чувства, подобни на тези, които се прокрадваха в Джей в момента: Сам имаше информация, която не беше сигурен, че трябва да сподели с войниците си. Лъксли бе подчертал чудесно това с почти двайсет страници вътрешен монолог, в който Сам преценяваше дали е оправдано да се лъже и кой е правилният и погрешният момент за използването на лъжите. В крайна сметка той решава, че няма такова нещо като подходящ момент за лъжи и че войниците му заслужават да знаят истината, дори да ги заболи от нея. Но Джей бе открил нещо по-дълбоко в този монолог от простата възхвала на честността: генерал Сам се боеше. Не се боеше по начина, по който Родителството любящо учеше Азбучните момчета да се боят – най-вече от себе си и от това, което са способни да причинят на самите себе си, ако не следват законите на Кулата. По-скоро се боеше... за себе си.

– Защо? – попита той. И двамата инспектори наклониха глави така, както бе направило преди малко кучето.

– Какво защо? – попита Б.А.Щ.А. му. 

И отново лекциите на професор Гълч по психология излетяха като подплашени птици в разтревожения ум на Джей.

Сам, знаеше той, се разкъсваше вътрешно. Момчето се чувстваше по същия начин, изложено под ярките флуоресцентни светлини на Контролната стая. Все пак силното осветление разкриваше всяка пукнатина по лицата на инспекторите, линии, които подсказваха на момчетата колко възрастни бяха тези мъже дори когато слънцето в Двора не можеше да го направи. За момчетата важеше обратното. Тяхната младост никога не бе толкова очевидна, колкото когато събличаха пижамите си и ги сгъваха на купчинка върху последната маса до вратата. Момчетата можеха да видят много по-голяма част от телата си тук, отколкото когато бяха под душовете... и правеха открития, които често ги смущаваха сериозно. Когато разперваха ръце, поглеждаха към коремите си и повдигаха колене, те почти можеха да видят системата от вени и артерии, подобни на тунели и мостове, които прозираха под кожите им. Пъпка, изглеждаща нормално на светлината в коридора, можеше да бъде признак за Язви в Контролната стая. Светлите косъмчета по ръцете им изглеждаха като пришити в плътта им. Кокалчетата и пръстите им приличаха на стара изтъркана кожа. Пъповете им – на дупки. Ноктите – на изсъхнало дърво.

И понякога Джей имаше чувството, че може да види дори повече неща от неласкавите детайли по тялото си. Струваше му се, че може да забележи мотивацията на всички в Контролната стая, мимолетните, бързо изчезващи проблясъци на истината, каквато и да бе тя.

– Джей – повтори Б.А.Щ.А. му. Той бе нетърпелив. Колкото и любящ да бе към своите двайсет и четири момчета, той без съмнение беше и най-нетърпеливият мъж между стените на Кулата. – Хайде. Сподели с нас. Със сигурност имаш теория какво е предизвикало този сън.

Джей се стресна от внезапно повишения тон на гласа му, сякаш мъжът се беше пренесъл през студения под и устните му бяха само на сантиметри от ухото на момчето.

Кажи ми. 

Беше вярно; Джей наистина имаше теория, която да сподели с Б.А.Щ.А. си. Азбучните момчета бяха възпитавани и обучавани да правят точно това. Мисли.

Но Джей мислеше за Ей и Зед, невъзможно живи, приведени, криещи се и непомръдващи.

Кажи му, помисли си той. Но един по-дълбок вътрешен глас го възпря. Глас, който сякаш принадлежеше на по-мъдър брат. Може би мъртъв?

– Мисля – каза Джей. – Искам да го формулирам правилно.

Трябваше да събуди Кю миналата нощ, ето това трябваше да направи. Беше си го помислил, разбира се. Момчетата от осмия етаж отдавна се промъкваха в стаите на съетажниците си по време на някоя особена силна буря. Или ако имаха особено страшен кошмар. Джей бе потропал на вратата на Кю преди около месец, понеже се чувстваше зле и се надяваше, че брат му ще има останала супа от вечерята. Но миналата нощ, въпреки че искаше да получи потвърждение, остана до големия прозорец на своята стая, гледащ към Двора, прозорец, който заемаше почти цялата стена. Знаеше, че Кю ще направи някакъв умен коментар, може би дори щеше да успее да му докаже, че онази фигура е случайна комбинация от клони, листа и лунна светлина. Защото вероятно бе видял точно това, просто съчетание от неподвижни, неодушевени части. И все пак... Джей почувства, че от тези дървета към него бе насочено някакво... познание.

Почувства живот. Или нещо подобно.

Почувства, че те наблюдават, нали? Точно това почувства.

– Мисля, че е заради смяната на етажа – изрече той. – Израснах с Ди, Ел и Кю. Да бъда преместен, това преразпределение... Не знам. Наясно съм, че това, което Родителството прави, е нещо хубаво, за да предизвика нови преживявания, да създаде нови връзки, но освен това е малко...

Джей усети допира на кожа по рамото си. 

– Сякаш си изгубен? – попита Б.А.Щ.А. му. Внимателно завъртя момчето с лице към себе си. Крушката висеше точно над главата на мъжа и части от лицето му бяха потънали в сянка. Джей си помисли, че цялото му лице изглежда покрито с косми, сякаш сенките, които падаха по него, всъщност бяха растяща брада, достигаща до сияйните му очи, катерещи се по-нависоко, чак до гъстата му, подобна на животинска козина коса, оформена в прическа тип помпадур.

– Да. – Джей преглътна. – Все едно наистина съм се изгубил. – Погледна настрани, покрай Б.А.Щ.А. си, към металното бюро. На страницата от бележника имаше много изписани редове. Много коментари.

Инспекцията започва, помисли си отново Джей, в мига, в който минеш през вратата. Б.А.Щ.А. му не кимна. Не се усмихна. Просто се взираше в него. На Джей му се струваше, че мъжът наистина използва онези лопати и рови в ума му, за да открие по-добро обяснение за съня му от предстоящата смяна на етажите.

После изражението му се промени, съвсем незабележимо. И двете му очи се присвиха, а десният ъгъл на устата му леко се повдигна. Колкото да намекне за топлина и доброта.

– Разбирам – каза той. – Сигурен съм, че ще чуя още много истории като твоята днес, докато правим нашите сутрешни инспекции. – Не потупа Джей по рамото, просто се върна обратно на бюрото си. Не каза нищо друго по темата. Вместо това остана там, взирайки се пред себе си. – Току-що ми хрумна чудесна идея. Какво ще кажеш, ако измисля начин да ми разкриваш мислите и чувствата си директно? Нещо, което можем да споделяме, само аз и ти. Дневник, може би. Ще си водиш бележки и... ще ми ги носиш. Така ще станем приятели по... дневник.

Никое чувство не можеше да се сравни с това да бъдеш отличен сред другите, да бъдеш избран от Б.А.Щ.А. им. 

– Това би било... много хубаво – каза Джей.

– Ще бъде, да. Чудесно.

И все пак, докато Б.А.Щ.А. му продължаваше да се взира в него и да го изучава, през съзнанието на Джей отново премина обичайният списък от ужасяващи болести. Основната причина, както казваха на момчетата открай време, за инспекциите.

Вируси. Гнилочи. Язви. 

Тях ли търсеше Б.А.Щ.А. му? Дали можеше да открие признаците им в очите на Джей? Дали щеше да ги открие и в един дневник?

– Господа – каза Б.А.Щ.А. им. Щракна с пръсти. Звук, който бе почти толкова познат, колкото и самата дума „инспекция“, когато се разнасяше пронизително от покрития с метална решетка високоговорител в коридора на етажа.

Колинс и Джефри свалиха лупите си и пристъпиха напред. Б.А.Щ.А. му отстъпи назад, но не чак до бюрото си. Джей, обърнат с лице към инспекторите, можеше да усети как той приближава отново към него и спира неподвижно, със скръстени ръце, а шумът подсказваше, че кожените му ръкавици се отъркват в ръкавите на червената му куртка. И Колинс, и Джефри погледнаха към него със същото изражение, което Джей си представяше, че е изписано и на неговото лице. Гримаса, почти като объркване. И още няколко, на границата със страха.

Б.А.Щ.А. му никога не наблюдаваше инспекция толкова отблизо. Защо точно сега?

Истерия, помисли си Джей и реши, че това е последният път, когато ще си мисли подобно нещо. Били са само нисковисящите клони на Дървото повелител. Всичко е било напълно естествено, също както черешите в Градината. И мъртвият брат, криещ се там в полунощ, е бил... било е... просто истеричен пристъп. Не. Той не криеше нищо, защото нямаше нищо за криене.

– Продължавайте – каза Б.А.Щ.А. му с глас като течаща вода над рамото на Джей. Тази вода стана вълна и в тази вълна момчето си представи фигура, свила се зад Дървото повелител. – Искам да съм сигурен, че Джей разбира – в светлината на неговия лош сън – че е защитен от Родителството и Родителството винаги ще бъде тук, за да се грижи за него. С помощта на инспекцията. – Инспекторите вдигнаха своите лупи към голото тяло на Джей. Мъжът продължи да говори. Отблизо. Твърде отблизо. – Искам да знаеш, Джей, че ако нещо като случилото се в съня ти се случи и наяве... колкото и невъзможен да е този сценарий... ти не трябва да се тревожиш, че няма да откриеш пътя към Кулата.

– Вдигни – нареди Колинс. Момчето повдигна ръце и инспекторите приближиха лупите си към подмишниците му. 

– Ако някога се отдалечиш толкова много, Джей, мой скъпи Джей – продължи Б.А.Щ.А. му, – Родителството ще те намери.

 

 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Как ви действа есента?