"Нощен полет" и "Red eye" са един и същи филм. Впечатляваща изобретателност. Смущаващо е да успееш да преведеш заглавие на филм по начин, който въобще не отговаря на истината. Да навлезеш в дълбините на конкретен език - в хумора, във фразеологизмите и в жаргона, е богатство. Мигът, в който субтитрите са просто пречка на картината (но все пак ги има), е същият миг, в който осъзнаваш, че хуморът просто е друг. Двусмислиците се губят, абстрактността на речта изчезва. Върхът обаче е точно онзи миг, в който неизбежно попадаш на преводи, от които ти иде да се плеснеш по челото. 

Същото е и при книгите. Световните литературни класики са си световни литературни класики, но четенето на "Малкият принц" (примерно) на български, на английски или на френски са три коренно различни преживявания. Да четеш в оригинал означава да четеш без субтитри. Защото разбрахме, че ако не успеят да развалят всичко, то поне успяват да малко да посменят и малко да поразвалят смисъла. 

Така че през лятото ще четем без субтитри. Подготвили сме ви нова българска литература. И то не каква да е, а под формата на разкази. Както казва Мечо Пух, "Малките неща понякога заемат най-голямо място в сърцето ти", но предполагаме, че на английски и това не звучи точно така. 

Ако още не сте открили магията на новите български автори, започвайте да я търсите веднага. Като споменахме "Малкият принц", "Най-същественото е невидимо за очите, то се вижда само със сърцето", така че няма да ви се налагате да търсите нищо. Само че самият процес на възприемане на напечатани на страница букви в произволен ред става чрез очите, дори и да се осмисля от мозъка, ако искаме да сме прагматични, и от сърцето, ако искаме да сме романтични. Тук малко се объркахме и продължаваме напред.

Любовта е вечната тема в живота, а литературата е негово отражение, съответно е просто математическо съответствие любовта да бъде и вечната тема в литературата. Прехвърляме се от научно към окултно, но съвсем случайно има направена една магия, от която ние ви даваме направо резултата - "Обича ме, не те обича". 

"Обича ме, не те обича" е сборник с разкази за любовта, чийто съставител е Захари Карабашлиев. Той включва 16 непубликувани досега разказа на най-популярните съвременни български автори - Алек Попов, Васил Панайотов, Владимир Зарев, Ганка Филиповска, Георги Господинов, Георги Томов, Емануил А. Видински, Емил Андреев, Захари Карабашлиев, Иво Иванов, Илиян Любомиров, Кристин Димитрова, Мирела Иванова, Палми Ранчев, Радослав Парушев и Теодора Димова.

Една добра позната веднъж ми каза, че за всяка книга си има време. На тази времето й е дошло точно сега, точно винаги, защото дори не всеки разказ да е вашият, то със сигурност ще се намери поне един, който да е. Дали ще е онова задъхване, което Теодора Димова в типичния за нея стил ни дава, онази трагикомичност и отвореност на Васил Панайотов, откровението на Георги Господинов, задушаващото чувство на безгранична любовта, за която Иво Иванов ни разказва, страстта, безнадеждността, случайността, грешките, ненаправеното, направеното... Когато всички сме хора, човешкото ни е присъщо, а разказите в сборника са точно такива.

И понеже както Иво Иванов пише в "Беседката", "Любовта не вярва в алгоритми", подредбата на разказите от издателство Ciela е по азбучен ред - възможно най-непринудена, възможно най-непредубедена. 

Не можело да се съди за книгата по корицата. А дали може да се съди за книгата по корицата, когато тя има цели две? В розово и синьо, защото цветовете са символи, а тези два са изначалният символ на двата пола. Или розово и синьо, защото и любовта може да е и розова, и синя.