Ние сме първата спирка от книжното онлайн турне на романа "Предимствата да бъдеш аутсайдер" на Стивън Чбоски и с радост ви представяме ексклузивна част от страниците му:

14 октомври, 1991

Скъпи приятелю,

Знаеш ли какво значи „мастурбирам“? Предполагам, че да, защото си по-голям от мен. За всеки случай обаче ще ти кажа. Да мастурбираш, означава да се потъркваш между краката, докато не изпиташ оргазъм. Еха!

Хрумна ми, че може да заменят паузата за кафе по филмите и предаванията с пауза за мастурбация. Обаче ми се струва, че така ще спадне производителността.
Просто се опитвам да съм забавен. Не го мисля, просто исках да те накарам да се усмихнеш. Но „еха“-то беше искрено.

Казах на Сам, че съм сънувал двама ни голи на канапето, след което се разплаках, защото ми стана зле. И знаеш ли какво направи тя? Засмя се. Не по гаден начин. Засмя се мило и нежно. Каза, че съм бил много сладък. Каза също, че няма проблем, че съм я сънувал. Спрях да плача. След това ме попита дали я намирам за хубава, а аз й отвърнах, че според мен е „прекрасна“. Тя ме погледна право в очите:
– Нали знаеш, че си твърде малък за мен, Чарли? Нали?
– Да, знам.
– Недей да си губиш времето да мислиш за мен по онзи начин.
– Няма. Това беше просто сън.

След това ме прегърна. Почувствах се странно – вкъщи не се прегръщаме много, с изключение на леля Хелън. След няколко секунди обаче долових парфюма на Сам, усетих и тялото й, долепено до моето. Отстъпих.

– Сам, помислих си за теб по онзи начин.

Тя просто ме погледна и поклати глава. След това ме прегърна през рамото и ме поведе по коридора. Излязохме навън при Патрик – те понякога решават, че не им се влиза в час. Предпочитат да пушат.

– Чарли си е паднал по мен по чарлиевски, Патрик.
– Наистина?
– Опитвам се да се оправя – подхвърлих аз, което ги разсмя.

След това Патрик помоли Сам да ни остави насаме. Тя го послуша и той ми обясни това-онова, за да знам как да се държа с момичетата и да не си губя времето в мисли за Сам.

– Чарли, някой обяснявал ли ти е как става?
– Не мисля.
– Някои правила в живота се спазват не защото така искаш, а защото така трябва. Ясно ли е?
– Мисля, че да.
– Добре. Например момичетата. Те подражават на майките си, на списанията и на какво ли не, за да се научат как да се държат с момчетата.

Мисълта за майките, списанията и „какво ли не“-тата ме притесняваше, особено ако и телевизията влизаше в сметките.

– Искам да кажа, че не е като по филмите, където момичетата си падат по лошите момчета. Не е толкова лесно. Нуждаят се от някого, който да ги накара да почувстват някакво призвание.
– Призвание?
– Да. Разбираш ли? Момичетата обичат да приемат момчетата като предизвикателство. Така по-лесно разбират как трябва да се държат. Както са и майките. Какво щеше да прави една майка, ако не можеше да вдига пара и да те кара да си чистиш стаята? Какво щеше да прави и детето, ако тя не вдигаше пара и не го караше да разтребва? Всеки се нуждае от майка. И майките го знаят. И това им вдъхва усещане за призвание. Разбираш ли?
– Да – отвърнах аз, макар че не разбрах. Но все пак схванах достатъчно, за да мога да кажа „Да“, без да лъжа.
– Има момичета, които мислят, че могат наистина да променят някое момче. Смешното в случая е, че ако наистина можеха да го направят, скоро щяха да се отегчат. Предизвикателството щеше да изчезне. Просто трябва да дадеш време на момичетата да намират нови начини да се справят с предизвикателството, това е. Някои ще се справят на мига. Други – по-късно. Трети – никога. В това няма нищо притеснително.

Аз обаче се притесних. И се притеснявам от тогава насам. Когато видя двама души, хванати за ръка в коридора, се чудя как се получава. На училищните забави седя в ъгъла, тактувам си с крак и се питам колко ли двойки ще танцуват на „своята си песен“. Когато видя в коридора някое момиче, сложило якето на приятеля си, се замислям за чувството за собственост. Както и дали изобщо има истински щастливи хора. Надявам се да има. Наистина се надявам.

Бил забеляза, че гледам околните, и след часа ме попита за какво съм си мислел. Разказах му. Докато слушаше, кимаше и мучеше утвърдително. Накрая си сложи изражението за „сериозен разговор“.

– Винаги ли размишляваш толкова, Чарли?
– Това лошо ли е? – просто исках някой да ми каже истината.
– Не непременно. Просто хората понякога предпочитат да мислят, за да не се налага да „се включват” в живота.
– Това лошо ли е?
– Да.
– Според мен обаче аз се включвам. Не мислите ли?
– А танцуваш ли на забавите?
– Не ме бива в танците.
– Излизаш ли на срещи?
– Ами, нямам кола, а и да имах, не мога да шофирам, защото съм на петнайсет, а и така или иначе не съм срещнал подходящо момиче с изключение на Сам, за която съм прекалено малък и ще трябва все тя да кара, а не мисля, че това е честно.

Бил се усмихна и продължи да ме разпитва. Постепенно стигна до „проблемите вкъщи“. Разказах му как момчето с тематичните касетки удари сестра ми – беше ме предупредила само да не казвам на мама и на татко, затова реших, че мога да кажа на Бил. Когато свърших, той ме изгледа изключително сериозно, след което ми отвърна нещо, което ще помня до края на срока, ако не и цял живот.

– Чарли, приемаме онази любов, която мислим, че заслужаваме.

Останах безмълвен. Бил ме потупа по рамото и ми даде нова книга за четене. Каза ми, че всичко ще се нареди.
Обикновено след училище се прибирам до вкъщи пеша, защото това ми дава чувството, че съм се потрудил. Искам да кажа, че ми се ще един ден да кажа на децата си, че съм ходел пеша на училище, подобно на моите дядо и баба в „старите времена“. Малко е странно да правя такива планове при положение, че дори не съм излизал на среща, но все пак има логика. По принцип разстоянието пеш от училище до вкъщи ми отнема час повече, отколкото с автобуса, но си струва, когато времето е хубаво и свежо, каквото беше днес.

Когато най-сетне стигнах, сестра ми беше седнала на един стол, а мама и татко стърчаха пред нея. Веднага се досетих, че Бил им се е обадил и им е казал. Почувствах се ужасно. За всичко бях виновен аз.

Сестра ми плачеше. Мама съвсем беше притихнала. Говореше само татко. Каза, че не й разрешава повече да се вижда с момчето, което я е ударило, и че тази вечер той ще разговаря с техните. Сестра ми му отвърна, че вината е нейна, че го провокирала, но татко каза, че това не е извинение.

– Но аз го обичам! – не бях виждал сестра ми да плаче толкова.
– Не е вярно.
– Мразя те!
– Не е вярно – татко на моменти запазва изключително самообладание.
– Той е целият свят за мен!
– Не казвай подобно нещо за никого! Дори и за мен – намеси се и мама.

Мама подбира внимателно кога да се намеси и мога да те уверя в едно за нашето семейство: винаги става онова, което тя каже. Този път не беше изключение. Сестра ми спря да плаче на мига.

След това татко целуна леко сестра ми по челото. После излезе, качи се в олдсмобила си и потегли. Реших, че сигурно отива да говори с родителите на момчето. Стана ми много жал за тях. За техните. Защото татко никога не губи. Просто е такъв.

После мама се запъти към кухнята, за да приготви любимото ястие на сестра ми, а тя се вторачи в мен.

– Мразя те.
Не го каза както на татко. Този път го мислеше. Наистина.
– Обичам те – само това успях да измисля за отговор.
– Ти си изрод, знаеш ли? Винаги си бил такъв. Всички така смятат. Винаги са го смятали.
– Опитвам се да се поправя.
След тези думи се обърнах, отидох в стаята си, затворих вратата, сложих глава под възглавницата и оставих тишината да подреди мислите ми.

Между другото, предполагам, че искаш да научиш повече за татко. Дали ни е удрял като малки, а дори и сега?

Предполагам, че те интересува, защото Бил се поинтересува, след като му казах за сестра ми и онова момче. В случай че се чудиш – не го е правил. Никога не е докосвал нито брат ми, нито сестра ми. Единственият път, когато удари мен, беше, когато разплаках леля Хелън. След като нещата се успокоиха, той застана на колене пред мен и каза, че вторият му баща го биел доста и че когато били в университета и мама забременяла с големия ми брат, той решил никога да не удря децата си. И че се чувствал ужасно, задето ме е ударил. И много съжалявал. И никога повече нямало да ме удари. И удържа на думата си.

Просто понякога е строг.

Вечно твой,
Чарли

Ако ви се е сторило интересно, сега имате възможност да се включите в съвместния ни конкурс с издателство "Егмонт". Голямата награда за победителя е самият роман. Как вие можете да спечелите ? Последвайте този линк.