Трябва да призная, че импулсивността ми често ми помага – както се казва “който рискува пичели, който не рискува – не пичели” и това е чистата истина, обаче всеки подобен ход си има своите нерегламентирани последствия и неочаквани обрати, които разрешават на съдбата да демонстрира неизчерпаемите си запаси от чувство за хумор.

И все пак понякога просто решавам, че ми е писнало от всичко, събирам си нещата и отивам на летището. То не е кой знае какво летище – малко е, бяло е и някак все не успява да те развълнува особено, поне не и до момента, в който не си вземеш билет с дестинация, изненадваща и за самия теб. Тогава тръпката и адреналинът от факта, че си взел хапче “майната му” под формата на билет, чинно и старателно втъкнат в паспорта ти (който стискаш както баба-мечтател лотариен), те карат да дишаш с пълни гърди. Свободни. И в това има смисъл, поне за мен понякога е всичкият смисъл.



Нямам много пари. Никога нямам – това с пестенето не ми се удава особено, с планирането – още по-малко. Затова знам, че единственият ми шанс да си случа нещо, е да взема месечната си заплата, изкарана с часове примирена скука и малки (но регулярни и ежедневни) битови вълненийца и да избягам нанякъде. Поне за седмица... Моята седмица с Мен, не ми дреме изобщо за Мерилин. Какво ще да е? “Вики, Кристина, Барселона?”, “Последно танго в Париж”, “Ню Йорк, обичам те”, “Музиката на Истанбул”, “Страх и отвращение в Лас Вегас”, “От Русия с любов”... “Хостелът на ужасите”... хаха. Все едно. 

--------------------------------------------------------------------------------
След прекачване във Варшава и малко мотаене из летището там, а после – кратко пътуване с допотопно малко самолетче, на което буквално виждаш перките да се въртят, се оказвам в малко полско градче. По време на втория полет до мен седи един дебел американец, който искрено се чуди дали пък случайно не мога да кача тежкия си “ръчен” багаж сама. Обяснявам му, че е редно да ми помогне – очевидно и физически той е по-удачен за тази работа. Докато отпива от малката си бутилка, пълна с уиски, а седалката едва побира цялото му телесно имущество, ми разказва някакви досадни неща за роднините си в тази част на Европа, което обяснява защо е наясно къде отива и какво изобщо прави тук. Използвам времето, за да гледам с учудване земята долу - “като една човешка длан” – винаги всичко ми се струва малко, достъпно и най-често – не мое. Благодаря и на теб, дядо Вазов.

Таксито ме откарва в някакъв хотел, който съм си набелязала от телефона на летището и после прекарвам цял ден в разходки – грозен, сив, малък град, който привечер се изпълва с футболни запалянковци. Те, за учудване на управителката на хотела (с нея се запознавам още при настаняването и почти си ставаме “приятелки”), изобщо не ме притесняват. Явно ритнитопковщината тук е голяма работа – малко като при нас на Световното през 94-та. При тях обаче – постоянно. Замаяна от крещящите, шарени фенове (на които искрено се радвам – първичността винаги ме очарова) се загубвам и никой, когото се опитвам да питам за посока, не говори английски. Накрая по случайност все пак се оказвам пред хотела. Предимството на малките градчета – не можеш чак толкова да се объркаш, особено ако интуицията ти не е съвсем умряла още в ранна детска възраст.

Не съм сигурна, че искам да прекарам цялата седмица тук. Докато вечерям в ресторанта на хотела, си чатя с “първата ми голяма любов” – сега щастливо обвързан и още по-щастливо емигрирал във Франция. Правим си среща – утре, 16:00ч., едно малко кафене близо до широкопромотираната метална кула, Париж. И двамата го харесваме, още откакто го открихме в ранното утро на една поотмита от времето весела пиянска вечер. Добре, защо пък не?
--------------------------------------------------------------------------------------
Отпивам от кафето си, пролетното слънце ми създава чувство за спокойствие и хармония, чакам. Харесва ми тази романтична, ретро атмосфера, усещане, което някои места в този град винаги ти оставят. Като “дзъннн”, почти небрежно възпроизведено от тънките ти струни и дори и да не си поет, е съвсем възможно да си помислиш за миг, че все пак си. Малко съм изморена от пътуването и неизбежното мъкнене на тежкия багаж – много съм чувствителна към всякакви физически неудобства, но се опитвам да се правя на мъжко момиче и да не мрънкам дори и само пред себе си. Има такива жени, познавам. Просто аз не съм от тях.
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos
Допиваме си кафето, а после се разхождаме, говорим си. Сядаме на тревата и аз не мога да се начудя как е възможно да е толкова лесно, уютно, топло и просто да общуваш с човек, който наистина те познава. При това – отдавна.

-        Знаеш, че ако не трябваше да замина, щяхме да сме женени сега, нали? – казва той. Усмихвам се. – Съжаляваш ли понякога?
Вглеждам се в очите му, мил ми е. Но вече не е по онзи начин.
-        Не. Мислила съм си за това. Ако трябваше да се случи, щеше. Сигурно и в това има някакъв смисъл.
-        Големият план на архитекта? – поглежда нагоре и се захилваме неудържимо на театралното му оригинилничене.
-        Може би...

Пет дни по-късно, прекарани в самотни и спокойни разходки през деня (+ два часа разглеждане на Версай с настоящата приятелка на “бившата ми голяма любов”) и бурни срещи с бандата им пиянки вечер, се събуждам с чувството, че нещо не е наред. Докато се опитвам да събера счупените отломки на спомените от предната вечер в цяла картина, забелязвам, че не съм в моята хотелска стая. Няма ми чантата. Като се замисля – не виждам също и едната от обувките си. Твърде много ме боли главата, за да изпадна в паника, но и също толкова – за да измисля какво точно трябва да направя. Очаквам, че някой ще влезе в стаята (може и да излезе от банята например, не е като да не ми се е случвало) и ще ми обясни какво става, обаче няма такива изгледи. Сама съм. Решавам, че няма да бързам. Обличам се и поглеждам през прозореца. Не ми е познат този район, представа си нямам къде съм. Намирам някакви рекламни брошури на хотел, чието име също не ми говори нищо. Няма ми и телефона, но намирам стационарния. Като дебелоумно дете на новото време, не помня нито един номер наизуст, освен моя собствен и го набирам. Дава свободно и никой не вдига. Изведнъж от някъде започва да гърми силна музика, прилича ми на някое от парчетата на AC/DC, които от малка ненавиждам и пробива като с бормашина и без това изтерзаната ми от снощи (в безплатната компания на странното ми събуждане) глава. Време е да се махам. Излизам от хотела, като избягвам да поздравявам когото и да било от персонала.

Докато вървя, намирам в джоба на якето си някакво листче, на което има надраскан номер. Почеркът изглежда женски – фино изписани цифри със завъртулки, които не бих си представила, че някой би губил време да рисува. Малко започвам да се чувствам като в “Матрицата”, въпреки че на практика просто си се разхождам боса по улицата и гледам в някакво идиотско листче, което не знам какво точно значи, още по-малко - накъде води.

След няколко часа лутане, най-после стигам до собствения си хотел. Намирам в стаята си чантата и телефона (не, без липсващата обувка). Премислям малко какво да правя и след два часа се озовавам отново на летището – ден по-рано от предвиденото, но какво пък.

Когато се прибирам вкъщи, се тръшвам на дивана и гледам идиотското листче. Не съм била с компанията на “бившата ми голяма любов”, тръгнала съм си рано – към 12. “Беше във форма”, мисля че го виждах как намига дори и по телефона. Така ми каза. Добре, какво толкова. Набирам номера...

Американецът.
Докато се чудя как именно е възможно да съм намерила два пъти листчето с номера в джоба си и да помня само втория, получавам колет - другата си обувка заедно с бутилка уиски и бележка със същия женски почерк - "Thanks, Cinderella. See you next year in Paris's Hilton"... Парис Хилтън, да... Tочно преди да изпадна в паника и безсмислени опити да си спомня какво все пак се е случило, адска болка пронизва главата ми, мисля че съм я ударила лошо. Докато премигвам сънено и неразбиращо, с почти физическа болка осъзнавам, че съм на пода до леглото си и просто съм се изтъркулила, а бонусът на това среднощно приключение е треснатата ми глава в удобно близкото нощно шкафче. Сънувала съм... Сънувала съм! Облекчението се разлива по цялото ми тяло като мехлем и ме оставя спокойно вгледана в тавана. Отдъхвам си. Какъв кошмар само, евала на болния ми мозък!

... остават ми по-малко от два часа, преди да стане време да излизам... Понякога просто решавам, че ми е писнало от всичко, събирам си нещата и отивам на летището.