Предлагаме ви откъс от „Жената на посланика” – роман от американската журналистка и писателка Дженифър Стайл, по който бе заснет сериал с Ан Хатауей в главната роля.

Реалността и фикцията в тази книга са в хармонично съжителство. Животът на Дженифър Стайл служи за основа за преживяванията на Миранда – омъжената за британския посланик в измислената държава Мазрук художничка. Миранда харесва Изтока и е отдадена на любовта към съпруга си и чудесната им дъщеричка. Животът им изглежда безоблачен до момента, в който местни терористи отвличат младата жена. Откъсната от любимите си хора, в ужасяващия плен на непознати, Миранда все пак успява да намери мъничка утеха – на грижите ѝ е поверено отвлечено момченце, към което тя се привързва силно. Какво стои зад покушението на художничката и на детето? Ще успее ли чужденката да съхрани брака си въпреки тайните от миналото, които са на път да го съсипят? „Жената на посланика” завладява с динамика и напрежение и в същото време покорява със силата на майчината любов, бликаща от всяка страница.

Дженифър Стайл познава добре Средния Изток. Първата ѝ книга е мемоар за работата ѝ като журналист в The Yemen Observer. След няколко години в Йемен се премества със съпруга си дипломат и дъщеря им в Боливия. Също като героинята си е била отвлечена от терористи, но за щастие се спасява невредима. Богатият личен и професионален живот на Стайл дава силен тласък на писателската ѝ кариера, а читателите виждат с болезнена яснота паралелите между несъществуващата държава Мазрук и азиатските им прототипи. Книга, която изненадва и завладява!

Откъс от „Жената на посланика” от Дженифър Стайл

В момента имаше трима следователи – преговарящи в случаи със заложници от Скотланд Ярд – в техните стаи за гости. Определено в предишния си живот не бе имала подобна компания. Тогава, в къщата, която някога делеше с Висента в Стария град, бе приютявала студенти, писатели, фотографи, катерачи, авантюристи и от време на време – туристи. Те запълваха празнотата, която Висента остави след заминаването си. Гостите є идваха от всички краища на света, влизаха и излизаха от дома є, задържаха се за дни, седмици, месеци. Понякога някой от тях правеше вечеря. Понякога друг споделяше с нея бутилка контрабанден скоч. Но по принцип си бяха самодостатъчни, доволни от възможността да се скитат из сука за чиния с боб и хляб или да си сипят купа с мюсли за вечеря.

Тук, в резиденцията – лъскава бяла крепост в град от сиви скали – компанията им бе от различен калибър: министри, следователи, служители на разузнаването, политици, журналисти, учени, бизнесмени, предприемачи и военни. И всички те се нуждаеха от три пълни хранения на ден, плюс чай и бисквити, развеждане из града, учтив разговор, открит бар и, обикновено, охрана. Настаняваха ги в петте стаи за гости със самостоятелен санитарен възел, обзаведени с еклектичен микс от британски и мазрукски легла и бюра и украсени с пердета и килими, които не си пасваха, избирани от поредица посланически съпруги с разнородни вкусове.

– Това е като елитен пансион за нощувки със закуска, декориран от нечия ексцентрична, но богата леля – сподели веднъж Миранда с Фин. Нищо от това не я притесняваше; допадаше є постоянният поток от нови лица.
Алистър бе най-старшият от сегашните три ченгета (Миранда трябваше да разполага с този вид информация, за да разбере кого да настани в „министерския апартамент“ – най-голямата им стая за гости), след това Мик, и след това Гари (наричан Газа). Те живееха в резиденцията вече почти три седмици.

Следователите и военните бяха любимите є гости. Което я бе изненадало отначало, защото години наред бе таяла предубеждения срещу всичко и всички, свързани с военната индустрия. Но британските офицери, които срещаше, откакто живееше с Фин, бяха по-мили, по-вежливи, по-интересни и по-изразително говорещи от почти всички други хора, с които някога бе общувала. Вечерта, когато Алистър, Мик и Газа бяха пристигнали, тя ги посрещна сама в предния салон и разговаряха няколко часа, докато чакаха Фин да се върне от посолството. Черупките от шамфъстък се трупаха на стъклената масичка за кафе, чашите се пълнеха с джин за трети път, а мъжете бяха отпуснали ръце на облегалките на внушителните бели дивани и забавляваха Миранда с истории за ситуации със заложници в Ирак, Нигерия и дори у дома, във Великобритания. Миранда бе забравила, че и на Запад се случват похищения. Те избягваха да обсъждат присъствието на полицаите тук. Миранда знаеше, че не бива да коментира темата, когато Фин не е наоколо, а и самите полицаи не повдигнаха въпроса. Разбира се, тя не можеше да не забележи обемистите им чанти с оборудване. Мик беше отворил своята за малко, докато тя бе в кухнята и им приготвяше чай, и когато се върна, Миранда успя да зърне вътре латексови ръкавици и найлонови торбички, на които имаше надпис „Съдебни доказателства“.

– Веднъж имахме самоубийство – един мъж заплаши да скочи с колата си, в Англия. Висока скала. Скарал се с жена си, арестували го предишната вечер и след това цял ден пил в някакъв бар – каза Мик. – Носеше бутилка вино със себе си, ако си спомням правилно.

Мик разговарял с мъжа през прозореца на колата и се опитал да го убеди да излезе и да поживее поне още един ден, но не постигнал голям успех. Мъжът ставал все по-мрачен и мълчалив и отказвал да говори. Но една от вратите на колата била открехната. Както си бил с гумените ръкавици, Мик пъхнал пръсти в процепа и бързо я отворил още повече, скочил в колата, дръпнал ръчната спирачка и извадил ключовете. Кандидат-самоубиецът бил задържан и отведен в психиатрията.

– Наградиха ме за тази намеса – каза Мик, – въпреки че това вероятно е едно от най-глупавите неща, които съм правил в кариерата си. Кой се втурва в колата на човек, който се кани да се метне от скала?
– Ако бях на мястото на жена ви, щях да ви убия – отбеляза Миранда.
– Тя се опита.
Следователите пътуваха постоянно извън Великобритания и току-що идваха от Уганда.
– Сигурно е трудно за брака – каза Миранда.
Газа каза, че съпругата му работи в същата сфера.
– Тогава навярно е двойно по-трудно.
– И да, и не... Най-малкото, тя разбира същността на това, което правя.
Не времето създавало проблеми, каза Мик, а промяната в приоритетите. Когато бил в Багдад през 2003 г., позвънил на жена си, за да є каже, че е добре. Докато я набирал, стоял в сграда без стена и около него експлодирали мини. Жена му плачела, когато вдигнала телефона.
– Какво има? – попитал той разтревожен.
– Прахосмукачката! – извикала тя. – Не работи!
Мик не знаел какво да каже.
– Знаеш ли къде съм аз? – попитал накрая. – На тази сграда липсва стена. Навсякъде около мен умират хора. Но, хей! С надбавката за риск, която ще получа, можеш да купиш нова прахосмукачка!

Всички се смяха на историята, но Миранда се запита колко дълго може да продължи един брак между хора, обитаващи толкова крайно различни мисловни пространства. Историята є напомни за разказа на един пожарникар от Ню Йорк за разпадането на брака му след 11 септември 2001 г. Той вече не можел да мисли и да изказва мнение за това какви завеси трябва да се закачат в хола.

Историите на следователите се сториха толкова увлекателни на Миранда и Фин, че всички останаха на масата за вечеря над чашите си порто до единайсет вечерта. Не ставаше въпрос само за това, че тези мъже говореха толкова интересно за себе си; те проявяваха интерес към хората около тях, задаваха безкрайни въпроси за мазрукската култура и политика, за работата на Миранда, за най-новите постижения на Кресида. Беше удивително колко малко политици и дипломати ги питаха нещо. Защо ченгетата бяха толкова по-добри събеседници от министрите?