.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Откъс от "Свидетелства за прехода 1989-1999" на Иван Костов

Евгений Милов | преди 13 седмици
Иван Костов
Снимка: БГНЕС
Обществените и политически причини за саботирането на реформите според бившия премиер

Мемоарите "Свидетелства за прехода" от министър-председателя (1997-2001 г.) и настоящ директор на Центъра за анализ и управление Иван Костов се превърна в истинска сензация на българския книжен пазар. В центъра на мемоарите си Иван Костов поставя страната и процесите, през които тя преминава до поканата за започване на преговори за членство в Европейския съюз в края на 1999 г. По този начин 47-ият премиер създава важен исторически документ, даващ началото на нов, необходим, макар и закъснял разговор за пътя и цената на модернизирането и европеизирането на България.

"Свидетелства за прехода" от бившия премиер Иван Костов Мемоарите излизат на 11 април и ще бъдат представени в София, Пловдив, Стара Загора, Варна и Бургас

Предлагаме ви да прочетете избран откъс от книгата „Свидетелства за прехода 1989-1999” от Иван Костов, издадена от "Сиела".

Причини за саботирането на реформите

Обществени и политически причини 

Посткомунистическото българско общество не осъзнаваше крайната нужда и още по-малко крайната неотложност на западноевропейските реформи. Те не бяха желани от бившите комунисти и от присламчилите се към тях нови демократи. Срещу тези реформи имаше ожесточена политическа съпротива. При това организирана от БКП/БСП с нейния опит в управлението на страната и в манипулирането на общественото мнение, основано на познаване на тежненията на хората. За да стане ясно от какво естество е предимството на организираността, ще посоча само един факт. Още първите предизборни кампании на бившите комунисти бяха професионално проведени. Бяха привлекли експерти по социална психология от Лабораторията по психология към Единния център по философия и социология на БАН, създаден от секретаря на ЦК на БКП и един от инициаторите на насилствената депортация на българските турци чл.-кор. проф. д-р Стоян Михайлов. Впрочем съставът на този силно политизиран Център неслучайно взе много активно участие в политическите процеси след 1989  г. Самият му създател беше избран за депутат в 7-ото ВНС. Тези експерти знаеха как да манипулират нагласите на избирателите. Бяха го правили десетилетия наред.

Историята предопредели неорганизираните, аморфни и постоянно разпадащи се демократични коалиции да преодоляват организираната съпротива на бившата комунистическа партия срещу западноевропейските реформи. Сред политиците, които стояха в челните редици на СДС (изключвам нарочно поставените там лица от репресивните служби), имаше много блестящи хора, но много малко от тях знаеха какво е политика, още по-малко  – какво е социология, социална психология и съвсем нямаха представа от пазарна икономика. Някои като Стефан Савов и Петър Дертлиев имаха семеен или личен политически опит, но събран преди половин век. Като нямаха представа от политика, повечето много лесно се поддаваха на манипулации от внедрените сред тях агенти на ДС, още повече че имаха различни цели и стремежи. Много от тях виждаха в демократичната коалиция поле за реализация на личната си представа за демокрация. Дисциплината в общото политическо действие, коректността към съмишлениците и способността да влагат упорити усилия в продължителна и тягостна работа бяха качества, които твърде рядко се срещаха при тях.

Липсата на обществен дебат и опорочените през годините на комунизма обществени нрави допринесоха западноевропейските реформи да не бъдат осъзнати като абсолютна необходимост. Дебатът най-често дерайлираше в дребнотемие, израждаше се в лични разправии и най-вече скандали. Увлечението на медиите към скандалното започва от самия старт на прехода. Нямаше как при жалкото ниво на този дебат хората да разберат къде отиваме, какво ще ни струва това усилие, какви ще бъдат ползите.

Самият дебат на хора с различни мнения, изказвани открито и защитавани с аргументи, беше непознат за посткомунистическото общество. Мнозинството гледаше с подозрение всеки, който има смелостта да защитава личната си гледна точка. Хората бяха свикнали с анонимността. Самата поява на публични говорители дразнеше. Повечето не търпяха и не толерираха появата на нови лидери на обществено мнение. Може би и защото желаещи за тези роли имаше в изобилие. В голямата си част тези кандидати за публично внимание и слава нямаха нужните политически идеи и качества, срещаха присмех и отхвърляне. 

Освен това хората не вярваха на думите и аргументите. Повечето думи бяха загубили смисъла си  – не изразяваха нищо. Комунистическата практика, която ги беше родила, загиваше пред очите ни. Нова практика още нямаше. Нямаше ги и новите понятия за нея. Когато се появяваха, първоначално ги разбираха малцина. До мнозинството стигаха бавно и по изкривен начин. На него му беше необходимо много време, за да осмисли какво изразяват. Нямаше публични представи какво е „демокрация“, „партия“, „опозиция“, „бизнес“, „предприемачески риск“, „данък добавена стойност“, „данъчен кредит“. Нямаше отговор на въпроса „как така едни имат с пари назаем, а други не?“. Лесно беше обобщението: „Щом имаш повече от мен, значи си откраднал“. Тази представа беше вярна за всички, които имаха повече от останалите при комунизма, но тя се пренесе и в прехода. Порочните практики от миналото, които основно познаваше обществото, дефектираха смисъла на новите понятия за демократични институции, за пазарната икономика и за нейните герои – частните предприемачи. Самата дума „демокрация“ се изпълни с отрицателно съдържание. С нея нарекоха властта на организираната престъпност и олигархията. 

На всичко отгоре дебатът много рядко се водеше с аргументи. Малцина говореха с аргументи, повечето крещяха. Никой никого не чуваше. Дори не се правеше, че слуша. Политическият авторитет въобще не произтичаше от силата на аргументите. Те бяха заменени с агресия, с охулване и със заплахи. Крещящите не искаха да убеждават в своята правота, а по сталински – ако може, да отстранят опонента, да го няма, да не говори, да се подчини, да бъде осъден, ако не осъден  – поне оклеветен. Злоупотребяваше се с доверието на лековерните избиратели, защото то бе единственият източник на сила и политическа тежест. И сега продължава да е така. 

Големият дефицит беше пълното отсъствие на обществено убеждение, че на страната е необходимо лидерство. В просветените среди авторитарното лидерство на Тодор Живков беше подигравано десетилетия наред. Освен това то даде плачевен резултат дори за излъчилата и поддържалата го комунистическа партия. Този жалък опит бе изкоренил самата представа, че лидерството е необходимо, за да може обществото да върви напред и да се развива, още повече когато трябва да се реформира. Колцина разбираха, че без самоотвержено лидерство реформите на прехода са невъзможни? 

Намирахме се в някаква безизходица, защото българското посткомунистическо общество трудно излъчва лидери. Отнася се осъдително към всяка проява на самочувствие и дързост, които са така характерни за всеки водач. Посреща подозрително всяка чужда способност да се вземат трудни и оспорвани решения; и категорично не вярва, че някой има искрено желание да му служи... Заради самото него, а не заради себе си.

Втората коалиция саботира западноевропейските реформи, защото водеше политиките на бившата комунистическа партия. Най-красноречивите примери за това бяха скрояването на удобна съдебна власт и реанимацията на старите служби за сигурност. Те бяха поставени в основата на реда и сигурността на демократична България. 

Такава политика бе и поемането на необслужваните кредити и лихви на държавните предприятия и кооперативите. Историята на БНБ показва, че скриването и опрощаването на безстопанствеността и кражбите е извършвано неколкократно между 1950 и 1989  г. Така десетилетия стереотипът на финансова безотговорност на управляващите на всички равнища – от тези на предприятията до тези на върха на режима, бе оживявал отново и отново. Никога не е било проблем при комунизма да бъдат накарани данъкоплатците да платят сметката на безстопанствеността. Винаги е било считано за допустимо да бъдат ограбвани вложителите в банките. Взима се от пестеливите и се дава на разсипниците, за да има социалистическо равенство. Тази политика бе продължена в огромни мащаби в 1993 и 1994  г. 

Имаше ли алтернатива? Напълно съм убеден, че имаше. Ако това поредно опрощаване на дългове не беше направено, първите предприятия и кооперативи щяха да започнат да фалират. Чак тогава фалиралите, а и останалите, щяха да видят с очите си последиците от допуснатите от тях безстопанственост и кражби. Всички щяха да направят и невъзможното, щяха да понесат лишения, да създадат организация и дисциплина; щяха на намерят вътрешни резерви, за да спасят работните си места. Принудата на фалита щеше да дисциплинира държавните предприятия и кооперативите. Тази пазарна принуда бе ампутирана и последиците от нейната липса бяха, че държавата тръгна отново към всеобщ фалит. 

Управляващите на държавните предприятия и сега продължават да натрупват безотговорно дългове и очакват държавата да им ги поеме.

Нямаше управленски потенциал да се правят реформите. Политиците се сблъскваха с високата цена на реформите и отказваха да я платят. Затова не вземаха непопулярни решения, не ги налагаха и не изискваха тяхното изпълнение (1). Това се отнася не само за политиците отляво, но и за значителна част от тези отдясно. Нашата съществена отлика от тях бе, че ние, от управлението на Филип Димитров, имахме волята да вземаме решения, да действаме, да плащаме за грешките си, но страната да продължава напред. Такава воля и управленски потенциал втората коалиция на БСП, ДПС и отцепилите се от СДС нямаше. Затова реформите загубиха своя политически двигател. 

(1) Поради пропуски в паричната политика и забавяния в структурната реформа бе прекратено Третото стендбай споразумение с МВФ. IMF. BULGARIA. Request for Stand-By Arrangement, July 5 1996, p.1.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Къде ще ходите на море тази година?