.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

„Момичетата от хотел „Барбизон" - блясък, мечти, тайни и една емблематична сграда в Ню Йорк

| преди 2 години
Барбизон

Хотел „Барбизон” в Ню Йорк е легендарна сграда с блясък и притегателна сила, която е събрала в себе си много тайни и противоречиви истории. От 30-те до 60-те години на 20-и век хотелът, който е бил само за жени, съчетава в едно училище по етикет и пансион за млади дами и дава подслон на многобройни бъдещи звезди като Джоан Кроуфорд, Грейс Кели, Кандис Бъргън, Силвия Плат, Али Макгроу и много други.

През 1952 г. в „Барбизон“ амбициозни моделки, секретарки и редакторки живеят заедно, като всяка от тях със зъби и нокти си пробива път към заветния успех или към принца на мечтите си.

Дарби Маклафлин пристига в Ню Йорк, за да учи за секретарка. Тя е всичко, което манекенките, отседнали в хотела, не са - обикновена, стеснителна, обзета от носталгия по дома и самотна в големия град. Когато се сприятелява с Есми, прислужница в „Барбизон“, пред Дарби се открехва една напълно непозната страна на Ню Йорк – джаз клубове със съмнителна репутация, където изумителните импровизации на велики виртуози са толкова пристрастяващи, колкото и хероинът, който се продава там. Тя открива страстта си към музиката, дарбата си да пее, а може би дори и романтичната любов, но майка й има други планове за нея.

В настоящето хотел „Барбизон“ вече е жилищна сграда и обитателките от миналия век отдавна са забравени – дори и тези, които все още живеят там. Но слухът за скандал между две млади жени през 1952 г.  и смъртта на едната от тях все още витае из коридорите на сградата, както и меланхоличната музика, която се носи от апартамента на странната възрастна жена с воалетка – съседка на журналистката Роуз Люин. Обсебена от мистериозната дама и за да забрави разпадащата се връзка с любимия си, Роуз решава да напише статия. Но не за известни личности като Грейс Кели и Силвия Плат, посещавали в миналото хотела, а за не по-малко интересните и загадъчни обитатели сега. Докато прави своето разследване заедно с очарователния фотограф Джейсън, тя стига до шокиращата истина за трагедията, скрита в миналото на „Барбизон“.

Прочетете откъс от книгата

*  *  *

Коридорът на четвъртия етаж в „Барбизон“ беше неестествено притихнал.

Роуз отново пробва вратата на госпожица Маклафлин, но този път нямаше нито отговор от нея, нито кучето се разлая. Сигурно беше излязла да го разходи. Някои от другите съседи отвориха вратите си, за да надникнат, но поклатиха глави и отказаха да обелят и дума, след като разбраха, че е журналистка. Друга, едра жена към седемдесет, получи пристъп на кашлица и обясни, че била твърде болна, за да говори.

Странно. Роуз си мислеше, че тези жени са отегчени и самотни, че няма да имат търпение да разкажат за живота си. Всъщност отнасяха се към нея като към досадна натрапница.

Венец от бръшлян обграждаше шпионката на най-далечната врата. Роуз почука и зачака.

– Кой е? – провикна се дрезгав глас.

– Казвам се Роуз Луин. Живея на петия етаж. Журналистка съм, работя над материал за хотела за жени „Барбизон“.

Вратата се отвори и се показа жена с изразителни черти.

– Тук ли живеете?

– Да, на горния етаж. Нанесох се преди няколко месеца – не добави, че скоро ще се изнесе.

Жената я огледа.

– Искаш да говориш с нас, старите вещици ли?

Грубите думи я изненадаха.

– Искам да поговоря с вас, ако имате възможност да ми отделите малко време.

Жената поклати глава. Косата ѝ беше боядисана в червено, подстригана късо.

– Не, благодаря. Чети „Звънчета“, прочети стихотворенията ѝ. Нямам какво да добавя.

– Разбирам, че от медиите вече са говорили с вас.

Тя замахна пренебрежително с ръка.

– Моля те. Всички питат за Силвия Плат, за гостите редактори, искат да разберат за драмата. Не разбирам защо. Това се случи преди години, отдавна е приключило. На всеки няколко години пристига поредното момиче като теб, което иска да научи „истинската история“, какво ѝ се е случило тук.

Нито една от другите жени на четвъртия етаж не желаеше да говори с нея.

– Не се интересувам от Силвия Плат – заяви Роуз. – Искам да науча повече за мястото, от ваша гледна точка. С какви правила сте се съобразявали, какво е представлявал животът ви, тези неща.

– Хм – червенокосата се намръщи. – Не мога да ви кажа колко често портиерът ни предава бележки – от журналисти, от туристи, от самотни тийнейджъри – питат дали сме познавали великата Силвия.

– Може да е живяла тук само месец, но сигурно трагедията е по-въздействаща от фактите.

– Именно. За кого работите?

– За медийна фирма наречена „Уърд Мърдж“.

Жената се изсмя гърлено.

– Ужасно име за този бизнес.

– На мен ли го казвате?

– Ще говоря с вас, но разполагам с едва двайсет минути, след това имам час при лекаря си. Влезте и пийте чай, ако искате. Тъкмо варях вода.

Роуз я последва вътре, изненадана от контраста с обновените апартаменти. Тук беше тясно, тъмно, имаше нужда от боя. По-точно казано, от няколко пласта боя, след като стените се изстържат. Гипсовите тавани около прозорците бяха оплескани с латекс. Дълбоки вдлъбнатини се виждаха по тъмния дървен под. В кухнята имаше лъскав авокадовозелен хладилник и печка в същия цвят, останали още от седемдесетте.

Роуз се постара да не се заглежда по останалите мебели, докато жената наливаше чай.

– Надявах се да поговоря с всички жители на четвъртия етаж, да пресъздам историята. Струва ми се, че приемаме за даденост всичко, което се е случило в периода между онова време и сега.

– Казваш „ние“ и имаш предвид жените ли?

– Именно.

– На никого не му пука. Слушай какво ти казвам. Всички продължават напред, няма нищо ново за писане, всичко е пок­рито. Заеми се с по-интересен материал.

– Какъв например?

Тя спря и подпря ръце на ханша.

– Откъде да знам? Ти си журналистката, миличка.

Див лай изригна от съседна стая и Пилчо се втурна по коридора към тях.

– Проклетото куче. Мислех, че съм затворила вратата.

– Това Пилчо ли е?

Жената погледна внимателно Роуз.

– Познаваш Пилчо?

– Говорих с госпожица Маклафлин онзи ден – не беше точно лъжа. Роуз говореше, докато Дарби Маклафлин слушаше. – Аз съм Роуз Луин – протегна ръка тя.

– Аз съм Стела Конъвър. Както вече казах, разполагам само с двайсет минути – тя потри едната си ръка. – Нервът отново ме боли. Познавам те от новините. Не работиш ли вече там?

– Не.

– Добре. Всички приличате на отбор глупаци, седите и лаете също като Пилчо. Дано не се обидиш.

– Няма начин. Струва ми се, че обобщихте съвършено работата ми.

Госпожа Конъвър ѝ подаде дебелата чаша.

– Беше обаче ужасно как те накараха да се махнеш. Още повече, че беше права за сенатор Мадън, този мазен гадняр. Да краде пари от старците. За мен си героиня. И ти, и Глория Бъкторн.

Роуз мълчеше. Вече знаеше, че няма смисъл да поправя. Все пак тя щеше да се възползва от предположението, че е агресивна журналистка с правдива кауза. Нали така си намери работата в „Уърд Мърдж“.

– Ела в другата стая. Да знаеш, че го правя единствено, защото си съседка.

– Много ви благодаря.

Влязоха в хола с два прозореца с южно изложение, пълни с цветя край огромно канапе.

– Не е нищо особено, но за Ню Йорк е истинска находка.

– Точно така – Роуз седна на канапето и потъна толкова дълбоко, че коленете ѝ бяха по-високо от бедрата. Постара се да не разлее чая. – Много мило, че го правите, госпожо Конъвър – тя постави чашата на масата и извади тетрадка и химикалка от чантата.

– Наричай ме Стела.

– Добре, Стела. Кога се настани в „Барбизон“?

– През 1952. Вербуваха ме от агенция „Ейлин Форд“. Работих като манекенка десет години, след това станах нещо като муза на различни дизайнери, ако ме разбираш.

Роуз примига.

Ключови думи:Книга, Хотел Барбизон
Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Къде ще ходите на море тази година?