За съжаление няма дрегер, който да отчита колко сме щастливи. Но ако имаше и го използвахте, какво щеше да покаже за вас точно в този момент?

Не ме разбирайте погрешно - обичам да се смея повече от всичко. И все пак – има нещо толкова хубаво в тъгата.

Когато си тъжен, часовете минават по-бавно – имаш предостатъчно време за всичко. Остава ти дори в излишък – да поседиш до прозореца, да погалиш разсеяно котката, да погледнеш лицето на човека, който седи то теб.

Поплакваш си тайно от другите, а всъщност си измиваш очите – за да виждаш по-добре. Сълзите ти измиват наслоилата се по лицето меланхолия, сивото се стича надолу и капва на върха на обувките ти.

Можеш да си лежиш в ембрионална поза на леглото и да дишаш бавно. Можеш да си седиш на стола, с отпуснати до тялото ръце. Можеш да си направиш най-горещия и горчив чай на света и той да ти се стори по-сладък от лъжичка габровско бяло сладко.

И да слушаш. Как пукат нагорещените лампи. Какво пеят нотите, които се промушват покрай ушите на колегата и излизат от слушалките му.

Когато ти е тъжно, можеш без всякакво притеснение да си сложиш два различни чорапа. Не за друго - нормално-веселите хора не правят така.

Можеш и да отидеш до дома на някой приятел, ей така без предупреждение. Да му занесеш киселата си усмивка и да му кажеш, че докато ти е било тъжно, си се сетил за него. Защото той може да ти сподели… неговата ситуация.

Докато ти е тъжно, можеш да измислиш още толкова много истински неща.