След голямото завръщане на Галин Никифоров на българската литературна сцена с грандиозния му роман "Тяло под роклята", се появява и "Лисицата" – шестият му роман, вече в ново "прецизирано" – по думите на самия автор – издание.
Една удивителна жена, дарена с проклятието на безсмъртието и пренесла през вековете обичта към детето си. Един полицейски психолог, раздиран от демоните на собствената си вина, който разследва най-загадъчното убийство в кариерата си. И тяхната история за това как успяват да намерят трудния път един към друг, закриляни от една могъща и невидима сила, която бди над тленното им съществуване с необикновената си справедливост. Всичко това, преплетено с легендата за митичната лисица, която според китайската притча, знаела тайната за "златното хапче" – безсмъртието, но не се възползвала от нея.
"Лисицата" разгръща различни исторически епохи, артефакти и произведения на изкуството пред погледа на читателя, пречупвайки ги през наука и свръхестествени процеси. Свръхестествен трилър, в който болката, лъжата, справедливостта и любовта плетат историята на една загадка за смисъла на човешкия живот, за смирението пред неизбежността на смъртта и за всичко, което тази мъдрост поражда.
"Лисицата" е роман за изкуството и неговите проявления, за живота като изкуство и за мястото на човека в един свят от полуистини и полулъжи, в който единствената човешка ценност е да намерим покой. И да обичаме – в малкото време, което ни е дадено.
Галин Никифоров е автор на седем романа, като най-известните сред тях са "Фотографът", "Лисицата" и "Тяло под роклята", получили многобройни номинации за най-реномираните литературни награди. Романът му "Лятото на неудачниците" печели наградата "Роман на годината", а "Къщата на Клоуните" – наградата "Елиас Канети".
Темите в творчеството му са свързани с човешката природа: за смисъла на смъртта, за феминизма, за флуидността на пола, за необикновената любов. Характерно за романите му е детайлно проучване на проблемите, използване и съчетаване на различни стилове, обогатяване на текста с поезия и с цитати, свързани с науката, психологията, медицината и другите изкуства.
Един от малкото писатели, които следват принципа, че всяка книга трябва да бъде разказана в различен артистичен стил, определен от емоционалните особености и нюанси на сюжета. По новелата му "Нощта на мечтите" през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов. През 2019 г. последният му роман – "Тяло под роклята", бе номиниран за наградите "Хеликон" и "Български роман на годината" на фонд "13 века България".
Прочетете откъс от "Лисицата" от Галин Никифоров, която излиза от издателство "Сиела".
ПРОЛОГ
Ирландия, област Килкени, 1301 година
Рано сутринта беше започнал да прехвърча сняг и оловносивото небе приличаше на огромен натежал купол, готов да рухне върху премръзналото градче. Някъде злобно пролайваха кучета, но леденият вятър отнасяше острите накъсани звуци надалеч и те утихваха като приглушен звън от сребърни монети.
Върху каменисто възвишение близо до градчето чернееше порутена къща с ограда от разкривени дъски. В двора отпред стоеше конски впряг с клетка за вещици, по която белее-ха черепи на козли за гонене на демони и котешки опашки за примамване на женски духове. За двойната капра на впряга бе вързано огромно черно куче, върху чийто нашийник бе изписано „Oderint, dum metuant“.
Двама мъже с посивели от студа лица стояха до конската кола и намръщено гледаха към къщата. Единият – джудже в мръсни дрехи и широки ботуши, отдалеч приличаше на дете, а другият бе чудовищно як мъжага с бичи врат и дълга рунтава коса, облечен в свещеническо расо. Двамата бяха ловци на вещици и на убийци и на разсъмване бяха уловили поредната си жертва. Жената, която преследваха, беше бременна и бяха успели да я хванат точно когато започваше да ражда.
През последния половин час виковете на родилката бяха започнали да се разреждат и да утихват. Стопанинът на къщата – грубоват мъж, отглеждащ петли за продан, крачеше тежко около курниците си и застиваше всеки път, щом я чуеше да крещи. Единственият му страх бе да не му отнемат парите, които бе взел от нея, за да є осигури подслон.
– Започнах да измръзвам – изсумтя ядосано джуджето. – Трябваше да я хвърлим в клетката и да тръгнем. Нямаше да издържи дълго по пътя.
Огромният мъж до него се загледа в далечината.
– Винаги се оплакваш – каза кисело той. – И сега може да не издържи.
Джуджето поклати недоволно глава.
– Tá sí ina ollphéist! Отнела е живота и на четиримата си богати мъже и всеки път е наследявала парите им, после ги е раздавала на дяволските си отрочета, пръснати из цяла Ирландия. Има седем деца, за които знаем, но съм сигурен, че има поне още толкова, за които не знаем.
– Е, не може да є се отрече, че е била добра майка.
Джуджето отри няколко снежинки, полепнали по бузите му, и погледна към гледача на петли, който приближаваше, навел глава и стиснал юмруци. В мига, в който стигна до тях и понечи да заговори, едно протяжно скърцане прекъсна намерението му.
Тримата мъже извърнаха глави и видяха как от къщата излезе родилката, понесла голям пашкул от завивки. Беше наметнала вълнен шал върху парцаливата си рокля, а дългата є катраненочерна коса се развяваше зад нея на едри кичури, приличащи на дяволски опашки. Върху бледото є като мляко лице очите є бяха хлътнали от безсъние и умора, а по устните є сивееха топчици съсирена кръв.
Кучето край клетката злобно се разлая при появата є, а конете затропаха неспокойно с копита и разтърсиха гриви.
Жената огледа мъжете и подаде пашкула на гледача на петли. Той стреснато го взе и я загледа с отворена уста.
Тя заметна вълнения шал над рамото си, придърпа надолу ръкавите на роклята си и отметна горната завивка на пашкула. Едно спящо бебешко личице се показа отдолу и розовите му устнички се раздвижиха.
– Ще я наречеш Нора и ще я пазиш като своя дъщеря – каза тя на гледача на петли. – Ще намериш жена от града и ще є платиш да се грижи за нея.
Мъжът не смееше да помръдне – черните є очи се бяха впили в неговите и той бе сигурен, че до края на живота си нямаше да забрави този поглед. Тя сякаш бе стиснала сърцето му с ледени пръсти и не искаше да го пусне.
– Накара ни да чакаме... – каза джуджето и се изплю встрани.
Тя дори не го погледна – пристъпи напред и изненадващо се притисна към гледача на петли, като че ли го прегръщаше за сбогом. После едва чуто просъска в ухото му:
– Оставила съм всичките си пари под дюшека. Ако на малката є се случи нещо, ще се върна и от ада, ако трябва, и ти ще умреш така, както никой смъртен досега не е умирал. Cuimhnigh air.
После се отдели от него, погали бебето по челото и се обър-на към двамата ловци.
– Надявахте се да умра, нали? – Една бледа усмивка пробяга по устните є.
– Нечестивият винаги помага на такива като теб – почти изписка джуджето. За пръв път заставаше очи в очи с нея и незнайно защо тръпки го побиха.
– Сигурно добре познаваш Нечестивия, щом знаеш какви ги върши – отвърна тя.
– Затваряй си устата! – изръмжа огромният мъж. – Никой не иска да слуша думите на една убийца!
– Убих тези, които го заслужаваха – каза тя, без да трепне. – И ако можех, бих ги убила отново.
Хвана два от страничните кичури на косата си и я върза с тях, след това тръгна към клетката. На мястото, където бе стоя-ла, се бе образувала локвичка от кръв.
Кучето изведнъж залая още по-силно и задърпа синджира толкова яростно, че конската кола започна да се клати.
Жената влезе в клетката и седна на дървения под. Погледна към небето за миг, присви крака към гърдите си, прегърна ги и утихна.
Джуджето притича до клетката, припряно откачи връзката с ключове от колана си и заключи катинара на вратичката. Огромният мъж зад него се почеса по челото и тромаво тръгна към конете.
Двамата се качиха на капрата, наместиха се и джуджето хвана юздите. Конската кола потегли със скърцане към отворената порта, а кучето, укротено, затича отстрани. Зад тях гледачът на петли остана онемял на двора, загледан подире им.
След малко бебето в ръцете му се размърда и отвори нежните си клепки. Той го погледна и изумен видя как върху снежнобялото личице като малко чудо изплуваха две тъмночервени очи, приличащи на разтопени рубини. И в същия миг, сякаш довети от някъде, отново дочу думите, които жената бе изсъс-кала в ухото му. След малко бебето приклепа сънено, побърчи носленце, после затвори очи и се унесе.
Мъжът вдигна глава и се загледа към пътя, криволичещ през неравното поле. Заради падащия сняг тъмният силует на конската кола се бе разпаднал на черни потрепващи петънца, които скоро се стопиха и изчезнаха напълно. Огромната белота стана съвършена, а тишината, която се спусна след нея, бе като след края на света. Или като преди неговото начало...
