.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Как се е формирала европейската култура и цивилизация разкрива "Повелителите на Севера"

LadyZone | преди 3 седмици
Повелителите на Севера
Снимка: Сиела
Прочетете откъс от историческия епос на Бърнард Корнуел, който ни запознава с историята на средновековна Европа

Вълнуващата сага за създаването на Англия – "Саксонски хроники" от изтъкнатия британски автор на исторически романи Бърнард Корнуел – продължава с романа "Повелителите на Севера", който е вече в книжарниците. В новата книга историята на вдъхновения от реалността персонаж Утред, чиито подвизи познаваме добре от "Бледият конник", се заплита. Лишеният от собственост и владения лордски наследник на Нортумбрия хвърли силите си в помощ за победата на саксонците над датските нашественици при Етандун. След тежките битки и саможертви, най-накрая настъпва часът за завръщането на героя у дома. Неговият дълг към доведената му сестра, която е в плен на жестокия Кяртан, го принуждава да й се притече на помощ, но дали тази хапка няма да се окаже прекалено голяма за неговата уста?

Утред научава по трудния начин, че предизвикателството да се изправиш срещу такъв противник е далеч по-голямо, отколкото е очаквал – особено, ако си сам, без верни другари и силни съюзници. Северът се превръща в арена на бунтове, хаос, страх и коварно предателство. Предателство, което неизбежно ще запрати безстрашния войн обратно към Уесекс, където той ще се срещне отново с Алфред Велики – неблагодарния крал, с когото Утред привидно бе разчистил сметките си...

Умело написан и пленяващ с достоверността и автентичното пресъздаване на образите и на епохата, "Повелителите на Севера" е важно допълнение към съкровищницата на историческата художествена литература на Стария континент. Книгата разкрива ключови парчета от пъзела, формирал европейската култура и цивилизация, без да се изкушава от прекалени волности и без да навлиза във фантастичното, но неизменно поддържайки интереса на читателя до зрелищния финал. Романът съдържа и подробен списък с географските имена, употребени от Бърнард Корнуел и съобразени с  периода – англосаксонската епоха.

"Бърнард Корнуел пише най-добрите бойни сцени, които някога съм чел", не пести суперлативите си Джордж Р. Р. Мартин.

Бърнард Корнуел (1944) е роден в Лондон в семейство на канадски пилот и британка от Кралските военновъздушни сили. Завършва London University, а след като преподава за кратко, намира работа в BBC Television, където работи цели 10 години. Там той среща бъдещата си съпруга – американката Джуди, при която се пренася. Изпитвайки затруднения да получи зелена карта, Корнуел решава да пише книги, за да изкарва прехраната си в САЩ – дейност, за която не е необходима работна виза. Така Корнуел дава старт на писателската си кариера, а днес историческите му романи са световно признати. Поредицата "Саксонски хроники" се радва и на екранизация – сериалът "Последното кралство", чийто първи сезон тръгва по BBC America през 2015 г. и продължава по BBC 2 за втория. След третия сезон, който излиза изцяло под шапката на Netflix в края на 2018 г., предстои и четвърти, чийто снимки започнаха през април тази година.

Прочетете откъс от "Повелителите на Севера", която излиза от издателство "Сиела" в превод от английски език на Деян Кючуков.

Повелителите на Севера
Снимка: Сиела

Торкилд остави кораба да се върне стотина крачки назад по течението, сетне заби носа му в тинята и скочи на брега близо до една върба. Завърза го с ремък от тюленова кожа за дънера на дървото и се огледа боязливо по посока на въоръжените мъже. 

– Ти – посочи ме с пръст, след като се качи обратно на борда. – Иди да разбереш какво се случва. 

– Случват се неприятности – отвърнах. – Трябва ли ти да знаеш повече? 

– Трябва ми да разбера дали всичко е наред с моя склад. А не ми се ще да разпитвам сам, затова е по-добре да го сториш ти. 

Беше ме избрал, защото бях воин и нямаше да изгуби нищо, ако загинех. Повечето от гребците му умееха да се бият, но той правеше всичко възможно да избягва сраженията, за­щото търговията и кръвопролитията са лоши партньори. Въоръжените мъже вече слизаха надолу по брега към нас. Бяха шестима, но доближаваха колебливо, защото екипажът на Торкилд наброяваше двойно повече, а всеки от тези обве­трени мореплаватели имаше брадва и копие подръка. 

Надянах ризницата, взех великолепния си, украсен с вълча глава шлем, пленен от един датски кораб край уелския бряг, и препасах Змийския дъх и Жилещата оса. Така, в пъл­но бойно снаряжение, скочих тромаво на брега. Подхлъзнах се в тинята и трябваше да се уловя за трънаците и копри­вата, за да не падна. Ругаейки от убожданията, най-сетне се изкатерих до пътеката. Бях идвал тук и преди – това бе същото широко крайбрежно пасище, където баща ми бе по­вел атаката срещу Йоферуик. Сложих си шлема и викнах на Торкилд да ми хвърли щита. Той го стори и тъкмо се канех да поема към шестимата мъже, които ме чакаха с извадени мечове в ръце, когато Хилд също скочи подир мен, понесла единствения ни багаж – кожената торба, в която не носехме почти нищо освен запасен кат дрехи, нож и точилен камък. 

– Трябваше да останеш на кораба – казах ѝ. 

– Не и без теб. Кои са тези хора? – посочи тя към шести­мата, които все още се намираха на петдесетина крачки от нас и не бързаха да скъсяват дистанцията. 

– Сега ще разберем – казах и извадих Змийския дъх.

Сенките вече се удължаваха и огньовете на града грееха в златно и пурпурно в сумрака. Гарваните летяха към гнез­дата си, а в далечината се виждаха крави, връщащи се от паша за вечерното доене. Крачех към шестимата мъже. Бях облечен в ризница, носех щит и два меча, ръцете ми бяха обсипани с гривни, а шлемът на главата ми струваше цяло състояние. Видът ми явно ги респектира, защото, макар и с извадени оръжия, се бяха скупчили един до друг и чакаха. На вратовете на някои от тях висяха кръстове, което говоре­ше, че вероятно са саксонци. 

– Когато човек се прибира у дома – викнах им на англий­ски, – не очаква да го посрещат на нож. 

Двама от групата бяха по-възрастни, над трийсетте, и имаха гъсти бради. Носеха и ризници, докато останалите четирима, облечени в кожени туники, бяха още младежи – седемнайсет- или осемнайсетгодишни, и държаха мечовете също толкова непохватно, колкото аз бих държал ралото. Ве­роятно ме взеха за датчанин, защото слизах от датски кораб. Знаеха, че с дружни усилия могат да убият един датски воин, но че и той ще погуби поне двама от тях, преди да умре. Зато­ва бяха облекчени, но и учудени да чуят родния си език. 

– Кой си ти? – попита един от брадатите. 

Вместо да отговоря, продължих да вървя към тях. Ако ме бяха нападнали в този момент, щях да съм принуден да избя­гам безславно или да умра, но крачех с уверен вид. Щитът ми бе спуснат ниско, а върхът на Змийския дъх се влачеше във високата трева. Те взеха мълчанието ми за дързост, до­като всъщност то се дължеше на объркване. Възнамерявах да се назова с измислено име, защото не исках Кяртан или коварният ми чичо да узнаят, че съм се завърнал в Нортум­брия, но, от друга страна, собственото ми име носеше бойна слава и аз се изкушавах да го използвам, за да ги впечатля. За щастие, вдъхновението ме осени тъкмо навреме. 

– Аз съм Стеапа от Дефнашър – обявих и в случай че Стеапа не бе достатъчно добре познат в Нортумбрия, доба­вих самохвално: – Аз съм воинът, пратил Свейн Белия кон на дългото пътуване към праотците му. 

Мъжът, който ме бе заговорил, отстъпи крачка назад. 

– Ти си Стеапа? Онзи, който служи при Алфред?

– Същият.

– Милорд – склони глава той. Един от младежите докос­на разпятието си и падна на колене. Трети от групата прибра меча в ножницата, а останалите благоразумно последваха примера му. 

– Кои сте вие? – попитах на свой ред. 

– Войници на крал Егберт – рече един от по-възрастните. 

– А мъртвите? – посочих надолу към реката, където по­редният гол труп бавно се поклащаше по течението. 

– Датчани, милорд.

– Вие убивате датчани? 

– Такава е Божията воля. 

       – Онзи мъж там е датчанин – кимнах към кораба на Тор­килд, – но е и приятел. Него ще убиете ли?

– Ние познаваме Торкилд – бе отговорът. – Ако идва с мир, ще го оставим да живее. 

– А с мен какво ще правите? 

– Колкото до вас, кралят ще се радва да ви види, милорд. Да ви почете заради голямото клане над датчаните. 

– Това клане ли? – попитах презрително, сочейки с вър­ха на меча към плаващото във водата тяло. 

– Не, заради победата над Гутрум, за която чухме. Вярно е, нали? 

– Да, вярно е. Аз бях там. – Прибрах Змийския дъх в ножницата, обърнах се и махнах на Торкилд, който отвърза кораба и загреба към нас. Викнах му на датски, че саксонците на Егберт са се вдигнали срещу датчаните, но че тези войници са обещали да не го закачат, ако идва с мир. 

– Ти какво би сторил на мое място? – викна в отговор той. Гребците подръпваха леко веслата, за да удържат кора­ба неподвижно срещу течението. 

– Върни се обратно по реката. Намери датски бойци и чакай, докато не разбереш накъде духа вятърът. 

– А ти? 

– Аз ще остана тук. 

Торкилд бръкна в кесията на колана си и хвърли нещо към мен. То проблесна в последните слънчеви лъчи и се из­губи сред лютичетата, от които жълтееше пасището. 

– Това е заради съвета ти. Бъди здрав, който и да си!

Сетне се зае да обръща кораба, което бе трудна маневра, защото килът му бе дълъг почти колкото ширината на река Уз. Но той се справи умело и скоро веслата го понесоха надолу по течението, далеч от моето съществуване. По-късно открих, че складът му е бил разграбен, едноръкият датски пазач убит, а дъщеря му – изнасилена, така че съветът ми действително си е струвал сребърната монета, хвърлена от Торкилд. 

– Отпрати ли го? – попита с негодувание единият от бра­датите.

– Нали казахте, че може да живее – отвърнах и се наве­дох да намеря шилинга в тревата. – Та как узнахте за побе­дата на Алфред? 

– Един свещеник дойде и ни разказа, милорд. 

– Свещеник? 

– Да, пристигна чак от Уесекс. Носеше ни послание от Негово Величество.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Къде ще ходите на море тази година?