На 12 декември 1999 г. света напуска един от големите съвременни американски писател - Джоузеф Хелър, който остава най-популярен с литературната класика "Параграф 22" - сатиричен роман, посветен на абсурдите на Втората световна война.

Фразата "Параграф 22" се използва подобно на родната "точка 13" за означаване на парадоксална ситуация, често свързана със закон, наредба или обстоятелства.

Днес се навършват 19 години от смъртта на Хелър, а ние почитаме живота и творчеството на американския писател с избран откъс от "Параграф 22".

В такава тъжна обстановка бе роден некадърният командир на ескадрилата, който сега в Пианоза през по-голямата част от работния ден подправяше подписа на Уошингтън Ървинг върху официални документи. Ограден срещу чуждо вмешателство от собствения си нежелан авторитет и маскиран с фалшиви мустаци и тъмни очила - допълнителни предпазни мерки, за да не може да бъде открит от някого, който би надзърнал случайно през старомодния целулоиден прозорец, от който някой крадец бе изрязал една ивица, - майор Майор усърдно фалшифицираше подписа с лявата си ръка, за да не може да бъде идентифициран. Между момента на неговото раждане и момента на неговия успех се простираха тридесет и една мрачни години на самота и разочарование.

Майор Майор беше роден прекалено късно и прекалено посредствен. Някои хора се раждат посредствени, други постигат посредственост, на трети посредствеността се налага отвън. Майор Майор бе придобил посредствеността си по трите начина. Дори между съвсем незначителни хора той се отличаваше със своята незначителност и на всички, които го срещаха, той винаги правеше впечатление с това, че с нищо не прави впечатление.

Още от самото начало на живота си той бе обременен от трима души - от майка си, от баща си и от Хенри Фонда, с когото имаше далечна прилика почти от самото си раждане. Дори преди да научи кой е Хенри Фонда, той ставаше предмет на неласкави сравнения, където и да отидеше. Напълно чужди хора намираха за уместно да го упрекват за това и поради тази причина той отрано придоби чувство за вина и страх от хората, някакъв раболепен импулс да се извинява пред обществото, загдето не е Хенри Фонда. Не беше лека задача да живее, като прилича на Хенри Фонда, но той никога не помисли да напусне играта, понеже беше наследил постоянството на баща си, дълъг като върлина човек, който имаше силно чувство за хумор.

Бащата на Майор Майор беше трезвен, богобоязлив човек, който считаше за най-духовито нещо на света да крие възрастта си. Беше фермер с дълги ръце и крака, богобоязлив, свободолюбив, хрисим, непреклонен индивидуалист, който смяташе, че да се дават федерални субсидии на когото и да било освен на фермери, е прикрит социализъм. Той проповядваше пестеливост и упорит труд и осъждаше неморалните жени, които му отказваха. Негов специалитет беше люцерната и за него бе много изгодно да не отглежда люцерна. Държавата му плащаше добре за всеки бушел непроизведена люцерна. Колкото повече люцерна не произвеждаше, толкова повече пари му даваше държавата; и той разходваше всеки петак, спечелен без труд, за да купува още земя и да увеличава количеството непроизведена люцерна. Бащата на Майор Майор работеше без почивка, за да не произвежда люцерна. През дългите зимни вечери той си седеше вкъщи и не кърпеше хамути; изскачаше от леглото си, щом пукнеше пладне, само за да се увери, че никаква домакинска работа не е свършена. Влагаше мъдро парите си в земя и скоро вече не отглеждаше повече люцерна, отколкото който и да е друг фермер в окръга. Съседите се обръщаха към него за съвет по всякакви въпроси, тъй като той бе спечелил много пари и следователно беше мъдър човек.

- Каквото посеете, това ще пожънете - съветваше той всички и всички казваха „амин“.

Бащата на Майор Майор беше изявен борец за икономии в държавните разходи при условие, че тези икономии няма да попречат на правителството да изпълни свещения си дълг и да плати на фермерите толкова, колкото можеха да изкарат за люцерната, която произвеждаха и от която никой не се нуждаеше, или въобще за да не отглеждат люцерна. Той беше горд и независим човек, които се противопоставяше на всякакви осигуровки срещу безработица и никога не се колебаеше да хленчи и скимти, за да изврънка и измъкне колкото може повече от когото може. Той беше набожен човек, чийто амвон беше навсякъде.

- На нас, фермерите, Господ ни е дал две здрави ръце, за да можем да отнесем колкото можем да сграбчим с тях - проповядваше той пламенно на стъпалата на съда или пред фирмата А. и И., докато чакаше младата зла касиерка, вечно с дъвка в устата, която той ухажваше, да излезе навън и да го погледне заплашително. - Ако Господ не искаше да вземаме толкова много - проповядваше той, - нямаше да ни даде две здрави ръце, за да го взимаме.

Всички наоколо пошепваха:

- Амин.

Башата на Майор Майор имаше някаква калвинистка вяра в предопределението и можеше ясно да схване, че нещастията на всички хора, освен неговите собствени, бяха израз на Божията воля. Той пушеше цигари, пиеше уиски и много добре му действуваха остроумия и ободрителни интелектуални разговори. Особено собствената му духовитост, когато лъжеше, че е по-млад, или разказваше хубавата история за трудностите на Бога и жена му при раждането на Майор Майор. Хубавата история за трудностите на Бога и жена му се състоеше в това, че Бог е имал нужда от шест дни, за да създаде целия свят, докато жена му е прекарала денонощие и половина в родилни мъки само за да създаде Майор Майор. Един по-обикновен човек би се поколебал него ден в коридора на болницата, един по-слаб характер би се съгласил да приеме отлични заместители на името на сина си, като например Старши Барабанчик, Младши Старши, Старши Младши или пък До Мажор, но бащата на Майор Майор беше чакал четиридесет години тъкмо такъв случай и не бе човек, който да го пропусне. Той имаше хубава поговорка за успеха в живота. Щастието чука на вратата само веднъж - казваше той и я повтаряше при всеки случай.