.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

"Дневниците на Ая" от Яна Станкова - един разказ, който се развива около ръба на реалността

LadyZone | преди 15 седмици
Дневниците на Ая от Яна Станкова
Снимка: Хермес
Прочетете откъс от книгата на българската писателка

Един прекрасен, наглед съвсем обикновен четвъртък преобръща живота на една млада жена. В столичен квартал, който все още няма история, Ая намира отдавна изгубената си сестра... само за да изчезне отново. За да запълни пропастта между тях и да наваксат двайсет и петте години раздяла, тя ù оставя дневниците, които е водила от дете.

Прочитайки написаното, сестра ù решава да разкаже нейната историята – понякога тъжна и трогателна, понякога смешна. Но истинска. Историята на Ая… Една интригуваща и мистична история, който ще ви накара да повярвате в чудеса. Вече никога и нищо няма да бъде същото.

Яна Станкова е родена през 1980 г. във Враца. Завършва славянска филология във Великотърновския университет. След дипломирането си се премества в София, където работи дванадесет години. Понастоящем живее със съпруга и децата си в едно търновско село.

Прочетете откъс от книгата "Дневниците на Ая" от Яна Станкова, която излиза на 7 май от издателство "Хермес".

Дневниците на Ая от Яна Станкова
Снимка: Хермес

 

Трудно е да се каже, че в Ая „имаше нещо“. Защото в Ая имаше всичко...

В един съвсем обикновен четвъртък, както винаги, аз седях пред компютъра вкъщи с едно дълго, дълго кафе с мляко и чаках да ме връхлети макар и частица вдъхновение, за да почна да пиша. Нямаше да бъде нищо важно или гениално. Просто наскоро бях решила да пиша всеки ден, та да поддържам писмения тонус, така да се каже. В началото се мъчех да се надъхвам с разни книги, но с малко книги се получаваше. От години не бях чела нещо, което да преобърне света ми. Сякаш всичко стойностно вече бе прочетено и препрочетено и сега послушно стоеше някъде в библиотеката зад мен. А това ме натъжаваше. Защото доста често изпитвам литературен глад, който все по-рядко мога да залъжа. Даже наскоро много се зарадвах (прибързано, както се оказа), когато чух прекрасни отзиви за последния „роман на годината“. Всичките ми четящи приятели ми пращаха писма, възторжени и щастливи, а когато в писмата на двама от тях, които дори не се познаваха, прочетох репликата „цвилих от смях“, най-сетне се реших да инвестирам. Ами исках и аз да поцвиля! Е, разминах се с цвиленето. И не само това, ами от време на време даже пръхтях отегчено. Така и не дочетох книгата, което адски рядко ми се случва. Дойде ми в повечко дебелашкият хумор, както и една формулка за смях, използвана по няколко пъти на страница. Както и да е, изживях малко разочарование. Преглъща се. Често правя лоши инвестиции. 

Да се върнем на онзи четвъртък, когато щях да изпитам цялата сила на Артър-Дентовото недоумение, заключено в репликата „Не ги разбирам тия четвъртъци!“. 

Седях и се блещех срещу монитора, проверих си пощата, изпратих картичка за рожден ден. А вече бях изпила едно дълго за кратко, бях изпушила две цигари и бях пикала цели три пъти (знаете как е с кафето), бях си пуснала единствения свестен музикален канал, бях провела няколко полусмислени разговора с приятели и един смислен с баща ми, даже се бях намазала с крем за около очите... Чаках. Все нещо щеше да ме осени. Изведнъж на вратата се звънна. Кратко и сигурно. С настояване някак... Май най-точната дума е категорично. Първото нещо, което си помислих, беше: „Боже, този някой пред вратата просто ЗНАЕ, че съм тук!“. Не че страдах от параноя, а по-скоро ми стана странно, защото абсолютно никой не звънеше по това време, даже и чистачката от входа. А и да се е случвало, поне не звънеше ТАКА. Не погледнах през шпионката. Всъщност нямаше шпионка, но не е това главната причина да не погледна. Според мен е тъпо, неловко е и за двете страни, защото онзи, който е отвън, винаги разбира, че се гледа. А и самата дума е глупава. Шпионка. Благодарение на прекрасната ми ненавист към това изобретение (и неговата липса) в този ден се случи най-невероятното нещо в живота ми. Ако имаше как да погледна на стълбището, никога нямаше да отворя, пък ако ще и да умра! Въпреки че, когато посегнах към бравата, изпитах едно необяснимо усещане... Сякаш бях на крачка от разкриването на най-голямата мистерия в човешката история. Или стоях пред райските порти... В секундата, в която задържах ръка, преди да отворя, чух как туптенето на сърцето ми отекна из целия коридор, нозете ми се подкосиха, пред очите ми затанцуваха разноцветни петна и накрая усетих вкус на кръв – така си бях прехапала долната устна. Беше време... Ръката ми се тресеше, но уверено натиснах бравата. Вратата се отваряше като на забавен каданс, скърцането й беше удушено от някаква свръхестествена тишина и още преди да се очертае образ, аз прозрях. След миг щях да се сблъскам с неизбежното. Времето продължаваше да тече на най-бавни обороти и още не виждах кой стои на крачка от мен. Но вече знаех. Защото долових до болка познато ухание, а имаше един-единствен човек в целия свят, който миришеше по този начин. 

Аз...

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Пускате ли снимки на децата си в социалните мрежи?