.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Аналогови емоции

сп. "Жената днес" | преди 8 години
Аналогови емоции
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos
Аналагови или цифрови сме ние, хората, и дали това е добро/лошо или по-скоро няма значение? От Йовко Ламбрев.

Аналагови или цифрови сме ние, хората, и дали това е добро/лошо или по-скоро няма значение? От Йовко Ламбрев.

Никога не съм се чувствал уютно в модерна поликлиника или лекарски кабинет. Всичко обикновено е много чисто, светло и подредено, а във въздуха се носи онзи аромат на стерилност, който е толкова далеч от представата ми за комфорт. Така сякаш звучи музиката, записана върху компактдиск. Записите са перфектни. Всичко е премерено, изчистено, филтрирано, изчислено. Звучи толкова чисто и свикнахме, че това е кристалният звук. И той наистина е такъв... като стъклениците в поликлиниката.

Ако обаче излезеш навън и се пробваш да слушаш звуците в парка или на самата улица, там има

прах, шумолене, тътен, вибрации, шепот, вятър…

Не е чисто, но звукът е някак истински. Ако имаш приятел меломан, който още пази някой грамофон, и му отидеш на гости да послушате някоя стара, рядка плоча, може да намалиш осветлението или да затвориш очи… и слушай… ще чуеш как вокалът си поема дъх, как пръстите на китариста потропват по кухарката, след като са минали през струните, ще чуеш може би как някой тактува с крак или издишва дима на пурата си… Можеш да чуеш неща, които никога не си чувал. Има такива записи… Дори и да не доловиш всичко, няма как да не почувстваш звука – плътен, истински, жив… Затваряш очи и се озоваваш сред пясъците на пустинята, улиците на Хавана, опушените джаз клубове на стара Америка или дори “виждаш” голите тела на танцуващите от карнавалите на Рио – в най-лошия случай се озоваваш на първия ред на концерта. Концерт само за теб – там в студиото на музикантите…

Много е възможно след това поликлиничният звук на CD-то да няма такова значение, нито да буди особено възхищение. Нито някакви цифри и диапазони от 20Hz до 20kHz… Като мацките с перфектна кожа по списанията – всички знаем, че толкова перфектни жени няма,

знаем и как се прави кожата им пластмасова

Същото е с мегапикселите – не са гаранция за нищо. Музиката, фотографията, любовта и всичко друго в нашия живот е преди всичко усещане… И така трябва да бъде…

Странно е да го твърди човек, който не може да допусне, че би преживял и половин ден без интернет, смартфон или компютър, но вероятно именно хора като мен първи имат нужда да потърсят някакъв баланс. Вероятно затова все още понякога снимам на филм, проявявам сам черно-белите си негативи, по стария ръчен химичен процес. Все още пазя огромна колекция с аудиокасети. Все още имам грамофонни плочи... Също така е вярно, че най-често снимам с цифров фотоапарат, музиката в ежедневието ми най-често идва от CD, online радио или от компютъра ми.

По-удобно и рационално е днес животът ни да е повече цифров - всичко се случва по-лесно, по-бързо и резултатът изглежда сякаш по-добър. В същия момент обаче това допълнително

вдига нивото на стреса,

с който живеем - на онази безумна забързаност, в която понякога не знаем защо и закъде точно бързаме, но го правим по навик или инерция... Какво като не видим снимките си веднага, какво, ако изчакаме още един такт на светофара, какво, ако се вгледаме още веднъж в лицата на хората, които пресичат улицата?

Цифровото ни ежедневие ни фокусира твърде много в качеството, бързината и количеството. При това лесно, достъпно и евтино. Само че резултатът е продукт, оставящ удоволствията на зрителя, на консуматора, на публиката. Авторът днес бърза да достави навреме, да произведе повече перфектни и неотличаващи се с нищо еднакви бройки, да бъде преди другите... Старите аналогови инструменти не лишаваха толкова много твореца от удоволствието на създаването... от удоволствието да съпреживяваш творбата си... да вложиш половин живот в едно истински уникално произведение. Понякога си мисля, че именно това, че живеехме по-бавно, ползвахме  бавни процеси и инструменти даваше възможност да бъдем повече време с това, което правим. Това вдъхва повече искри, повече смисъл и повече от твоя свят в крайния резултат. И естественото ограничаване в количествата дава повече шанс на част от тях да са истински уникати. А това също

добавя магия и стойност

Не искам това да звучи като наивна съпротива на еволюцията, напротив, но вярвам много хора чувстват това интуитивно. Не искам и да бъда разбран погрешно. Аз съм абсолютен фен на цифровите блага, с които разполагаме, използвам ги с удоволствие, но си мисля, че в дигитализирането на обикновения ни живот понякога губим баланса. Пропускаме детайли. Започваме да живееем трескаво и двоично – виждаме живота си контрастно – в нули и единици, хубав-лош, богат-беден, има-няма…

А ние сме аналогови хора – с аналогови сетива и аналогови емоции… Хубаво е от време на време да си спомняме, че между хубаво и лошо има по-хубаво, още по-хубаво или по-малко лошо. Че мечтите могат да са обикновени, невероятни, разтърсващи, абсурдни или безумни и по скалата на потенциометъра остават още много позиции, които няма как да маркираме с чертички, цифри или определения.

Можем да завъртим потенциометъра на живота си на множество междинни позиции. Да заплуваме в многообразието им. Да открием (отново), както в гимназията и студентските купони, че

сексът не е нужно да е само хубав и лош,

да го има или да го няма, а че може да е биващ, скучен, страхотен, изтощаващ, смешен, луд, готин, изморителен, очарователен, изненадващ, отчайващ… че дните, жените, мъжете, докосванията, погледите, емоциите са толкова различни, че никой дискретизиращ алгоритъм не може да ги цифровизира, че няма бройни системи, които да свършат работа… И всичко това си има своето специфично очарование. И да не го забравяме.

Да осъзнаем, че част от стреса и напрежението на днешния ни живот е окован и затворен с нас в ограниченията и дефинициите на скалите, които сами сме си задали. И че за да излезем от тях, е нужно понякога само едно дълбоко аналогово вдишване на нещо от многообразието наоколо или вътре в нас… Или да пробваме нова междинна позиция на потенциометъра.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Пускате ли снимки на децата си в социалните мрежи?