В текста на Калин Терзийски, посветен на темата "Аналогови хора", наблюдаваме напречен и много откровен разрез на самия него и на съвременния човек такъв, какъвто е.
Тъжен съм, весел съм, не мога да опиша себе си; странен съм
Това съм искал да кажа винаги на света
Моят приятен и ярък стремеж към неописуемото ме влече; той прави живота ми объркан и добър за описване. Никога не съм харесвал простите неща. Мразя шахмата. Ето това е добро описание на моите предпочитания – мразя шахмата.
Когато става въпрос за яснота, аз си представям светла планинска поляна, а не математическа формула. Когато става въпрос за яснота, аз виждам чисто и умно лице, с цялата му сложност, а не схема на умна машина. Указанията на машини ме плашат. Аз съм аналогов човек.
Изразът “аналогов човек” е дигитален сам по себе си
Щом има специален термин за тоя вид хора, които предпочитат плавността на непрекъснатия и заоблен свят – на аналоговия свят с безкрайното му преливане – значи тези хора са малка група, нещо специфично и изолирано.
Дигиталните хора владеят света. Те са мощна компания. Вървят напред по ъгловати улици и по насечени стъпала и говорят по дигиталните си клетъчни машинки за говорене. Демокрит върви някъде в края на групата и се подсмихва. Демокрит с неговите атоми.
Проклетият Демокрит
Той е този, който е дал идеята, че светът не е плавен и мек, а изграден от зли и остри, неделими частици. От единици и нули. От атоми – неделими. Оттогава в света е неуютно като в легло, в което няма разсипани карфици, но някой ти е казал, че има.
Аз съм аналогов човек
Защо мразя тоя свеждащ се до краен брой възможни комбинации, гнусен за плавната ми природа Шахмат? Защото фигурите не могат да застават спокойно, привечер, някъде между две полета; да полягат на ъгъла между черно и бяло поле; да скитат по криволичещи, странни и виещи се маршрути – вътре и извън проклетата, квадратна, схематична дъска.
Никак не завиждам на фигурите в шаха с техните жалки и ъгловати маршрути. Чийто брой е ограничен, макар и грамаден. Жалко ограничен.
Ако бях фигура от шаха, щях да се излежавам някъде между някое черно и някое бяло поле. Щях да пребоядисам моите полета сиви. Всъщност – нямаше да имам полета. Всичко цифрово, ограничено в отделни възможности, непреливащи се една в друга възможности, пък били те и милиарди, ме ужасява.
Защо, защо? Ще попита всеки един дигитален човек
Всъщност – дигитални хора няма – ще му кажа аз. Ти, дигитални приятелю, който се учудваш от моята аналогова погнуса от цифрите и деленето на дроби и стъпки, на стъпала и ъгли – ти – просто си неспокоен! Светът те плаши. Той те обърква със своята преливаща се безкрайност и липса на части и пълна, трогателна цялост. Ти, приятелю, се плашиш от неразбираемата и величествена неделимост на света.
Някой те е заразил с болната необходимост да си въобразяваш, че познаваш света!
Всеки човек вътре в себе си е аналогов – ще кажа аз на дигиталния питащ човек. За всеки човек неописуемото и неделимото са присъщи.
Но пък ето – явно е присъщо и желанието за това детинско, наистина инфантилно Опознаване. Опознаване чрез надробяване. Чрез дробене на дребно. Нули и единици. Наситняване - за да си въобразим, че можем да опишем и овладеем всичко. Ха! Наистина детинщина!
Мисля, че всеки възрастен човек би издържал, стига да е достатъчно зрял, на напрежението на неописуемостта. Зрелият няма нужда да надели всичко на единици и на нули, за да го опише. Зрелият човек е небрежен.
О Хенри имаше един много романтичен разказ -”Квадратурата на кръга”. В него се разказваше за две нежни селски сърца, загубени в насечения, груб и ъгловат град; в града без нюанси и без хармония. Там като че за първи път прочетох за противопоставянето на меката и нежна заобленост на аналоговите хора срещу скърцащата, жестока практичност на дискретния, дигитален, наделен на квартали и кутийки град.
Когато чуя, че има красота и хармония в числата, разтрепервам се. Дали пък моето неприемане на всичко дигитално не е инфантилно? Нямам представа. Моята несъставена от нищо душа, моята неописуема с байтове душа – зверски, хитро, коварно се бунтува срещу всякакви скоби и деления.
Ей, никой не те пита за това – ще ми каже някой дигитален човек – ти кажи не е ли един милиард пъти по-качествено всичко дигитално? В практиката, става въпрос. В практиката.
Тогава аз ще въздъхна. Въздишката, струва ми се, е едно твърде недигитално нещо.
Защо ни е нещо качествено в дигиталния смисъл? – ще питам аз. В дигиталния свят се стига само до едно качество на Многото. Тоест – до количествено качество. Няма прекрасна картина, а има картина с три квадрилиона терапиксела. Ужас, майчице.
Не ми пробутвайте своите милиони терабайти памет, своите картини с трилиони точки и терапиксели. Аз искам да видя това, което се процежда между вашите пиксели. Аз чувам смислите измежду гигабайтовете памет и нанобайтове ум.
Както казах: пред стоте милиарда комбинации на шаха аз предпочитам пълната липса на комбинации; пред черното и бялото аз предпочитам неуловимосивите очи на моята котка.
А по отношение картината! На изображенията. На цифровите и аналоговите изображения на света: Сьора е чудесен. Сьора е художник от края на XIX век. Той е започнал първи да рисува по почти дигитален маниер. Разложени до основните три цвята – само точки синьо, жълто, червено. Точки и комбинации от точки. Този маниер, наречен поантилизъм, Сьора възприема някъде през 1887-а. Вижте някоя от картините на Ван Гог от същото време. Тогава ще разберете защо държа да бъда аналогов човек. Гледайте картина на Сьора и картина на Ван Гог едновременно и по принцип ще разберете много неща за цифровото и аналоговото.
Да, и за звука! Цифровият звук е прекрасно нещо. Никога обаче не ми се е случвало да преживея с него такова велико чувство, каквото преживях, когато в казармата на затънтената гранична застава намерих една допотопна винилова грамофонна плоча. Една тотално аналогова, на всичкото отгоре – съветска плоча.
На нея пишеше “Зажги в мне огонь. Группа Двери”.
Пуснах си я. Това беше Лайт май файър на Доорс. Пращеше. Величествено.
Това е по въпроса за цифровото и аналоговото.
