Онова, което най-вече изпитвах към майка ми през по-голямата част от съзнателния си живот дотук, беше бунт. Оспорвах както авторитета й, така и ония, които тя смяташе за авторитети. Съмнявах се в оценките и съветите й. Не исках да живея живота й. Исках да съм различна и всичките си житейски решения да взимам сама. Каквото и да ми струва това.

Когато узрях, бунтът се смири и смали, остана си малко любовно бунтче. Продължавам да я слушам с едно ухо, докато ми дава особено ценни указания за живота, бута ми в ръцете изрезки със здравни препоръки или изписани с красивия й почерк тетрадки с рецепти. Незлобиво се смея с глас, когато мненията ни за нещо се разминават тотално. Целувам я (тя обича) и я галя по бузата (това го мрази), за да се извиня някак, че ще направя (или вече съм направила) нещо съвсем друго. Ние сме същества от различни планети, но си принадлежим до гроб. Това е парадоксът на обичта.

Най-големият урок, на който ме научи майка ми (освен че ме научи да чета на 4 години), е как да обичаш ближния такъв, какъвто е – с всичките му едри и дребни недостатъци, с малките егоизми и предателства, с големите саможертви. Любовта и бунтът постоянно вървят заедно, особено когато дължиш на някого всичко: живота си.

Но и самата логика на живота го изисква – пътят към свободата, откъсването, съзряването e съпроводен с нараняване и болка. Неминуемо нараняваш до кръв и сълзи оня, с когото те е свързвала пъпна връв. Не някакво си любопитство на Ева, а разкъсването на майчината плът на излизане от утробата е истинският първороден грях.

Едва ли съм съгрешавала спрямо някого толкова много, колкото пред майка ми. Има моменти в общото ни минало, за които се срамувам истински. Всъщност за нищо друго не ме е срам освен за онези (редки наистина) прояви на себичност и жестокост, когато съм я наказвала с недоверие или с безразличие – втренчена в собствените си цели, битки и желания. Всички го правим, малцина си признаваме. Аз си признавам, защото отдавна съм надмогнала бесовете в себе си.

С майка ми се карахме, докато се чувствах зависима от нея – емоционално, материално, битово. И когато престанах да завися от нея, остана само чиста обич, приемане и грижа. Тя освен това се оказа по-силна, отколкото някога с наивната си глава съм мислила. Години наред като храбър малък войник се сражаваше за живота на баща ми и респектираше всички ни със своята всеотдайност и устойчивост.

Майският брой на „Жената днес” бе посветен на майките – нашите, чуждите, майките изобщо. И може би не е зле да си спомним: освен че всички имаме майки, всеки е майка на себе си, на вътрешното си дете. А то, и на 100 да сме, се нуждае от ласка.


Останалите текстове по темата вижте тук:

Мечтите на майка ми

Как умря Теди

Майка VS. майка

Несантиментално

Почти нищо за майка ми