Благодарим за поредния увлекателен текст, който ни изпрати Антония Банкова от Разград! Ето как и ти можеш да се включиш в рубриката ни Вашият блог.

Беше късен следобед. След работа се бях разположила удобно и вече с чаша вино в ръка просто си прекарвах вечерта. Тогава погледа ми се спря върху кутията, с която си играеха дъщерите ми. Те се смееха и забавляваха с това, което беше вътре – десетки пощенски картички. Зарових се в купчината и ми стана толкова мило и приятно. Навремето имаше много красиви пощенски картички. Сигурно и сега е така, но аз лично не си спомням кога купих последната. Спомени нахлуха в главата ми.

Беше време, което ще предизвика усмивка у някои и време, което ще предизвика недоумение у по-малките. Тогава контакта между хората, протичаше по по-различен начин. Време, в което ако искаш да си уредиш среща с някого му даваш своя телефонен номер и после просто чакаш обаждането. Чакаш както се чака и сега, но с малката разлика че трябва да чакаш у дома си. Една такава история още стои запечатана в спомените ми.


    Стоях и чаках вече изключително дълго време, сякаш безкрайно. Дните минаваха, а нищо не се случваше. С падането на нощта надеждата ми умираше, а с началото на деня отново се зараждаше. Толкова много желаех този разговор! Когато си в очакване на Срещата си с него  живота ти минава на автопилот. Вършиш всичко както преди, но умът ти е на друго място,  В неговия лабиринт отново и отново се разиграват различни сцени, водят се и разговори. Ти си си ти, но не тук и  не сега.
Времето си минаваше и макар да не бях спряла да се надявам на това обаждане резкия звук от телефона ме накара да подскоча. Когато вдигнах слушалката пулсът ми бе сигурно над 150 удара в минута. Ледена вълна премина през мен и скова краката ми. Последва смутен и доста накъсан разговор. Той звучеше спокоен и някак отдалечен, а аз влагах усилия във всяка моя дума. И така… имах среща, една от първите в живота ми.


Последва дълго стоене пред гардероба, трескави минути пред огледалото. Часът наближаваше и напрежението, което изпитвах - също. Трябваше вече да излизам от нас, когато заваля. Но не някакъв си дъжд, а силен порой. Сякаш небето се продъни! Не спираше да вали, а минутите летяха.


Ето тук по-младите ще си кажат: „И какво от това? Просто си уговаряш нова среща”. Е да, но тогава нещата не стояха така. Аз бях дала номера си, ала нямах неговия. А когато получиш обаждане не виждаш номера, който те е избрал. С две думи, не можех да звънна и бях в сложна ситуация. Ако излезех за срещата въпреки пороя и той ми звъннеше щях да изтърва това обаждане. Щях да изглеждам глупава и мокра, и най-вероятно щях да съм единствената на открито в този момент. Но ако не излезех и само чаках обаждане можеше да изтърва тази толкова мечтана среща.

Ако съм успяла да ви заинтригувам, то значи сега се чудите какво се случи.

Следва продължение...