Харесаха ли ви текстовете на Надя Джантова, които тя редовно ни изпраща в рубриката Вашият блог? Ето и поредния:


Днес ще ви разкажа за мойта глупост и за наш Койчо Бакалина. Същият Койчо, дето важно-важно се разхожда из бакалията си, въоръжен с палка за муха и дебне хвърковатия враг да го трепе. Пък той, врагът – безочлив до безбожие – всяка сутрин го чака накачулен по вратата на бакалницата и кога Койчо отвори двери, цяла армия мухи се шмугва в бакалницата, превръщайки в далматинци де що стока из бакалията има. Та затова и Койчо все въоръжен и в едната, и в другата ръка с палка и само върти очи на четири, чака негодниците недни да му кацнат на сгода и ги трепе.


Що бой са изяли вафлите, пакетите с ориз и боб, саламите и киселите млека – само те си знаят, а хлябът... за него да не говорим. Добре, че вече е в опаковка и той. Такова изтребление, такова чудо понякога е, че цяла лопатка измита Койчо от бакалницата. И то само от жертвите, оставили кости по пода, тия, загинали нейде между хлябовете, между вафлите на рафта или пък във витрината при колбасите – там си и остават, дорде стрина Койчевица не подхване санитарен полуден в бакалницата.

Ама не за стрина Койчевица ми е приказката. А за моята глупост и за наш Койча. Че освен доказно велик мухоубиец, той е и особено начетен и образован. Наред с надписа: „Клеента е дължен да изка касова белешка!!!” се мъдри и дипломата му по Българска филология. И ако другите „клеенти” да не обръщат внимание на Койчевите писания, аз нали прост човек съм, едва пето отделение някога изкарал, все чета, че от висшата наука Койчева и аз да взема малко барем, акълец да натрупам, да не си отида от тоз свят тъп и прост. И докато за мен Койчо бе радост, то той никак не ме тачеше. И то не зарад никаквия оборот, дето му правя, ми зарад оная случка от преди два месеца.

Тогава на вратата на бакалницата ме бе посрещнало едно: „Търси ме продавачка!” Аз – на нокти! Какви ли не хора вече се навъдиха, особено пък жени! Горкият Койчо! Отварям бързо вратата на бакалницата и:
- Бегай, Койчо, бегай у дома в обора, при магарето да се скриеш, аз ще й видя сметката на тая нахална продавачка, дето толкоз те е затърсила!

Не ми баш разбра добрите намерения Койчо. Погледна ме лошо, напъди ме и цяла седмица не ми даде да стъпя в бакалията му. И прав си беше човекът – де па и на мен взе, че ми на акъл дойде в чужди тревоги да се меся. Па и може, сега, човекът да е искал да го намери тая продавачка – знам ли и аз вече.
Че не го намери продавачка Койчо, не го намери, ма и аз друга работа не си намерих, ми все в писанията на Койчо се зверя.

„Ще бъда отворен след 10 минути!” – това беше залепил на вратата Койчо, изписано с едри черни букви върху омазнено в единия край парче амбалажна хартия.

Брях, Боже – втресе ме! Защурах се, заразвайках се на глас, половин село събрах. Защо да го отварят човека?! Ми че жив и здрав си беше сутринта, бре! Как може такова нещо? Как?… И изведнъж – хе, отдоле, по пътя Койчо се задава – малко позапотен и мърляв, ма инак жив и здрав! Жив и здрав бе! И затворен!...
Като на свое дете му се зарадвах, на врата му се метнах, а той… Той две седмици подред кръвнишки ме гледаше и не ме допусна до бакалията, а друга в село няма. Две седмици без хляб ме остави! Две седмици!...

Взел си бях поука и със затворени очи в бакалията пазарувах, ма ей на сега как очите си затворени да държа, като то с големи букви на витрината написано „КРЕМВИЖ” еди-си колко пари килограма. Е, при това „ВИЖ” как да мижа, м? Па и „КРЕМ” има, па аз кремове обичам.
- Що толкоз скъп е кремът?
- Какъв крем? – пули ми се Койчо насреща.
- Как какъв крем? Ей тоя – „КРЕМВИЖ” . Пет лева килограма.

- Какъв крем, какви пет лева, бре? – настръхнал и на нокти вече Койчо.
- Ма тук пише, че има! 
- Абе ти си луд, бе! – свъси вежди Койчо. – Това е крем-виж, месо, черво, колбас – сещаш ли се?

Не не се сетих. Дори и когато Койчо почука с показалец главата ми, белким акълът ми се събуди. И право рече Койчо – „кухава работа” съм, та затова и друго поисках:
- Тогаз ми дай от оня, вчесания, та да вървя и да се съдя с него.
- ?!?!?
- Какво ме гледаш, а? На прост ли ще ме правиш? „ЧЕСАН ЗА СЪДЕНЕ” си написал – наврях му аз табелката в лицето – и питам къде е тоя, дето мога да го съдя?
- Абе ей!... Ти, ти… ти…

Няма да цитирам какво ми каза Койчо, първо, щото беше дълго, второ – не беше много прилично, трето – не запомних всичко.

Та така с моята необразованост. Зарад нея сега в другото село ходя на пазар, че снимката ми по бакалницата си Койчо я е разлепил като по време на избори с надпис: „Влизането строго забранено!”