Вярвам в прераждането, откакто Гал Сасон (кабалист, астролог и автор на издателство „Кибеа”) ми направи преди 2 години личен хороскоп. Почувствах се като на лекар – беше толкова прагматичен и убедителен, никакви излишни драматургии, само софтуер, сухи числа и сащисващо точна диагноза накрая. Оттогава си мисля, че в мен живее една много препатила брачно жена, която в този живот си е взела отпуск от съпрузи и деца. Това съвсем не значи, че знам какво ще се случи по пътя ми нататък, а само обяснява станалото дотук.

По-рано се питах защо съм съвършено апатична към класическата мечта на жената – да се види в бяла рокля, да разтръби на света, че вече е институционално и доживотно свързана с любимия човек. Сватбените празненства не ме привличат – смятам ги за необоснован харч. Не откривам смисъл в ритуалите и клетвите за обвързване пред десетки и стотици чужди очи. Това не значи, че искам да наложа виждането си някому -

всеки е свободен да сбъдва мечтите си и да прави каквото му е на сърце

Но тъй като темата в един от последните броеве на „Жената днес” („За” и „против” брака) си дойде заедно с авторите, трябваше и аз писмено да се определя. Подчертавам, обсъждахме не семейството, а именно брака, оня акт, с който държавата ти слага етикет и чрез който поемаш куп задължения – не само към партньора си, но и пред същата тая държава – за всички следствия от сключения делови съюз: деца, имоти, дългове... Ето защо напълно приемам брака като бизнес споразумение, като сделка за управление на същите тия следствия, но не и като романтично-сантиментален или драматично-фаталистичен жест на вричане (обричане?) доживот на един-единствен човек. Защото, както казва Елизабет Гилбърт в „Кажи Да!” (Committed, изд. Прозорец),

„човешките сърца дават много обещания, ала човешките намерения могат да се променят”

И така, не съм войнстващ противник на брака, но в моя собствен живот той ми се струва излишен и само някаква много основателна, чисто рационална причина може да ми промени мнението. Бракът ми прилича на подвързия – той е нещо, без което спокойно мога. Вероятно подвързията би защитила донякъде една книга, вероятно дори би я украсила (на мен по-скоро ми пречи), но по никакъв начин не е в състояние да осмисли съдържанието й.

От „Кажи Да!”, където Елизабет Гилбърт прави дисекция на брака, научих за две брачни практики – едната в Европа, другата в Китай - които наистина заслужават внимание. От Гилбърт - фактите, от вас – осмислянето им:

След 13-и век съдилищата из цяла Европа прегръщат законовата идея за coverture, тоест схващането, че съществуването на жената като отделен гражданин престава в момента на омъжването й. Така съпругата на практика бива „покривана” от своя съпруг и вече няма свои граждански права, нито може да притежава лична собственост. „Самото съществуване на жената се прекратява по време на брака”, пише през 19-и век (забележете!) британският съдия лорд Уилям Блекстоун. Ето как при бракосъчетанието се получава призрачно и почти вуду „удвояване” на мъжа, а жена му напълно се изпарява още приживе.

В Китай пък дефиницията за брак в миналото включвала и свещен съюз между жива жена и мъртвец. Подобно обединение се нарича „призрачен брак”. През 19-и век (забележете!) в района на Шанхай учудващо голям брой жени работели като търговки на коприна и някои от тях много преуспявали. В опит да се сдобият с още по-голяма икономическа независимост те си уреждали призрачни бракове, вместо да си вземат живи съпрузи. За една амбициозна млада бизнесдама нямало по-добър път към самостоятелността от бракосъчетанието с уважаван труп. То й осигурявало социалния статус на брака без нито едно от ограниченията и неудобствата на действителното съпружество...

Е, какво ще кажете?!