Б. е най-дългогодишната ми приятелка – заедно сме от 1-ви клас. Седеше на чина зад мен в училище (руското на „Опашката на Коня”). После ме приеха в Класическата гимназия, но останахме много, много близки.

С Б. сме вършили какво ли не заедно – спали сме в едно легло и сме правили секс на съседни легла, делили сме дрехи и дори гаджета, обикаляли сме на стоп цялото Черноморие – от Дуранкулак до Синеморец. Осъмвали сме по пейки, фоайета и плажове, напивали сме се, надпреварвали сме се, мерели сме си гърдите, свалките, килограмите, успехите, грешките, животите си…

Б. е всичко, което аз не съм. И обратно. Тя влезе в СУ право и беше образцова студентка. Завърши с отличие и навреме, докато аз се мотаех от 19-годишна по редакциите, следвах задочно история и чак след десетина години се дипломирах (по едно време мислех, че никога няма да го направя).

Б. се омъжи за свой състудент още по време на следването си, роди му набързо две деца и това предреши живота й – повече семейство и по-малко професия. Това искаше, така разбираше щастието, макар че понякога през годините ми казваше: „Искам да имам твоята свобода!”.

Заради същата тая свобода аз не съм омъжена, не съм забременявала и не съм раждала – въпреки дългогодишната си връзка, два пъти по-продължителна от средностатистическия брак у нас. Това предреши живота ми – повече професия и по-малко семейство. Това искам и така разбирам щастието. Никога не й казвам: „Искам да имам твоята сигурност”. Но преди известно време, абсолютно неочаквано за себе си, съвсем друго й казах.
Както си вечеряхме веднъж и тя ми разказваше за двете си пораснали момчета, получих проблясък някакъв. И чух сама себе си да настоявам: „Трябва да родиш трето дете. Непременно роди, обещай ми!”. Сякаш Господ говореше през мен като през фуния.

Тя онемя: побъркала ли съм се или е от виното в чашите ни. Странно беше не КАКВО казвам, а че именно АЗ го казвам. Парадоксална беше инверсията в този наш разговор. Защото през последните 15 години аз съм тази, на която постоянно каканижат (включително и тя): „Трябва да родиш!” И също така постоянно и разсеяно аз се изхлузвам от тази подкана. И все повече си давам сметка, че вътре в себе си, без да съм излишно категорична, съм избрала други житейски роли и посоки.

Оная вечер обаче преоткрих приятелката си – гледах лицето й, огряно от майчина гордост, одраскано от родителски грижи. Видях колко много любов има в нея още за даване – че е създадена за майка, че й е писано свише да изкупи и моя егоцентризъм, да компенсира и моите неродени деца. За пореден път си дадох сметка колко е прекрасно, че жените сме толкова различни и че не сме създадени по един калъп.

Впрочем след оная вечер Б. взе, че ме послуша - зачена само месеци по-късно и роди момиченце навръх своите 40 години. Вече има прекрасна, весела дъщеричка, която върти на пръста си освен майка си и тримата поотраснали мъже у дома. Познайте коя ще е кръстницата на малката? Да, точно така.