В началото бе книга със старогръцки митове, адаптирани за деца, която засенчи всичките ми сборници с приказки. Сега си давам сметка, че е била първият ми пътеводител в света на властта (сиреч на политиката) и в лабиринта на отношенията между половете. Олимп, където като в Холивуд всеки е бил с всеки. Паралелните светове на небето, земята и отвъдното, свързани с невидими нишки – където и боговете плачат, изкупват грехове като хората, където безсмъртието е стока със съмнителна стойност и рано или късно всеки си намира майстора („Майстора и Маргарита” беше в друг период.)

Книгите, които отвързаха момчето в мен, бяха цяла плеяда: „Конникът без глава” на Майн Рид (бях втори клас), „Винету” на Карл Май, „Граф Монте Кристо” на Дюма... А книгите, които отрано ме научиха да съм жена, бяха две: „Джейн Еър” на Шарлот Бронте и „Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин.

„Отнесени от вихъра” е цяла глава от книгата на живота ми. Рет Бътлър беше първата ми любов – отчаяна и нещастна до пълно замъгляване на съзнанието. Последствията: напих се за първи път на 14, определях срещи насън на мустакатия капитан и се вкопчих в утехата, че някой ден учените все пак ще изобретят машина на времето.

Лекувах раната с други велики любовни романи: „Триумфалната арка” и „Трима другари” на Ремарк, „Сто години самота” на Маркес, „Майстора и Маргарита” на Булгаков, със стиховете на Христо Фотев и Марина Цветаева.

Фройд влезе неочаквано в живота ми по време на шумен, задимен купон. Открих случайно в библиотеката на домакините вехто издание на „Въведение в психоанализата” (по времето на соца не издаваха Фройд) и се зачетох, сгушена в едно кресло насред хола - не станах оттам до сутринта. Наоколо приятелите ми се забавляваха, сваляха, пиеха и танцуваха, но нито ги чувах, нито ги виждах. Бях омагьосана, пленена в един призрачен, забранен свят – бях придобила тайно знание, което ми даваше огромно предимство: да разшифровам човешкото поведение по подсъзнателните грешки и импулси.

Как да чета хората като книги ме учеха още гиганти като Чехов, Шекспир, Селинджър, Достоевски, Оскар Уайлд... Колко е важно да бъдеш свободен ме убеди Ерика Джонг. Именно тя ми вдъхна дързост да разказвам и пиша като жена - без свян, да разкривам спокойно своята уязвимост и женственост. Нейната „Страх от летене” ми отвори очите за една нова чувственост - заедно с „Да спасиш собствения си живот”, „Парашути и целувки”, „Страх от петдесетте”.

От „Собствена стая” на Вирджиния Улф разбрах защо жените трябва да пазим ревниво пространството си и да се стремим към материална самостоятелност. После „Болестта като път” (на Торвалд Детлефсен и д-р Рюдигер Далке) ми обясни защо боледувам и от какво бягам. А „Бягащата с вълци” на Клариса Пинкола Естес, ученичката на Юнг, ми нарисува всичко това в диви образи, пренесе ме в един нов свят на архетипи и притчи, на добре забравени приказки и бъдещи истории... Последната от съвременните жени разказвачки, която ме държа будна до сутринта, е туркинята Елиф Шафак. Още не сте чели нейните „Любов” и „Копелето на Истанбул”? Не знаете какво пропускате.