Винаги съм си падала по по-възрастни мъже. От години обичам човек, с когото ме делят цели 25 лета. Първото ми опустошително влюбване, почти на 16, беше в мъж, 11 години по-голям от мен. Колкото и да претърсвам торбата с бившите си гаджета, не съм в състояние да изтръскам оттам дори и един възлюбен, който да ми е бил връстник. Подсъзнанието ми очевидно също плаче за претърсване – подтиква ме чрез този текст да потърся корените на вероятната си геронтофилия (дали тя е диагноза, или поза – решете вие).

Докато бях в прогимназията, смятах трайното си залитане по „батковците” от горните класове за напълно естествено, понеже намирах съучениците си за инфантилни и скучни (знаете ги грубоватите пуберски ухажвания, досадното дърпане за плитките, замерянето със снежни топки в междучасията).

Какви „батковци” ми бяха те впрочем?

Дори в крехката си тийнейджърска възраст можех да ги купя и продам всичките, ведно с целия им „батковски” арсенал – превъзхождах ги и по акъл, и по познания за света. Как ги бях натрупала? С четене на книги и ранна мастурбация.

Когато едно момиче чете с лекота на 4 години, на 12, уверявам ви, всички големи световни любовници са му интимни приятели. Бях ненаситна – изгълтвах на екс, с методичността на архивар всички вълнуващи четива от фамилната библиотека. Това бяха едни усамотени и разюздани пиршества на въображението: домакиня бях аз, а гостите - най-опасните и чаровни герои на всички времена, епохи и литературни пластове (същинска мини-Маргарита на бала на Сатаната, с подуто от целувки коляно).

Преди да тръгна на училище, буквално живеех с персонажите от гръцката митология: на 6 хлътнах до уши по

Тезей, оня атински герой, дето уби в лабиринта Минотавъра,

а после остана без любима, защото бог Дионисий му я открадна. Как люто се гневях на Зевс за тази несправедливост и го зовях да си озапти подчинените.

Вкъщи упорито криеха книгите, смятани за неподходящи за възрастта ми – най-вече справочниците за полова просвета (като „Мъжът и жената интимно”, тая библия на социалистическия секс) и „Диктаторите” на Костас Варналис. Напразни бяха обаче усилията на домашната цензура – подушвах забранения плод из шкафовете у нас с безпогрешността на расова хрътка.

Сборникът на Варналис за римските императори

буквално ме хипнотизираше с живописните си описания на оргиите в Рим, кръвосмешенията, отцеубийствата, жестокостите на Сула и Тиберий, перверзиите на Калигула и Нерон, нимфоманията на Месалина... Четях „Диктаторите” на пресекулки, винаги нащрек, със сърце, туптящо в гърлото ми от страх да не ме заварят на местопрестъплението, обзета едновременно от отвращение и възбуда. Живеех в паралелен свят, в който и от злото, и от доброто имаше по много. А по въпросите на секса и любовта се бях откъснала на светлинни години от връстниците си.

Освен това вече бях открила тайнството на мастурбацията. Невинно, в съня си – както обичайно става при децата. Необичайното в моя случай бе, че я бях разпознала и запомнила твърде отрано - като нещо смутно, мокро, сладко и абсолютно забранено за споделяне.

Сега се чудя: как всъщност бях разбрала, че не бива да се издавам за откритието си

Бях може би на 4, но помня отлично събуждането си след своята първа, напълно случайна мастурбация. Помня и други, вече съвсем съзнателни - лежа си в сумрака на спалнята и само чакам нашите да излязат... Помня изненаданите си, изнемогващи от срам и наслада сетива. И страха от наказание. И задушаващото чувство за вина.

Днес се подписвам с две ръце под старата английска поговорка, че любопитството убива котката. Моето неутолимо, хищно любопитство и прекомерно услужливата ми памет ми докараха преждевременно съзряване, маниакален интерес към света на „големите” и куп фобии, с които се боря до ден днешен. Не съжалявам.

В седми клас се напих за първи път безпаметно – с коняк и в компанията на една приятелка, която години по-късно се оказа бисексуална. Пресушихме сами цяла бутилка „Плиска”, кикотихме се, пяхме, плакахме. Тя, горката, пи и плака с мен просто от солидарност, а на другия ден и двете се скъсахме от драйфане. Още не съм ви казала защо се напих. Бях влюбена. Но не в Киро от 7-ми Б, а в поредния  безплътен fiction герой – на 40 и нещо, мустакат, остроумен, секси, хем лошо момче, хем аристократ и богат – капитан Рет Бътлър.

Умирах да съм и аз „отнесена от вихъра”,

да съм живяла в Юга по време на американската Гражданска война, да съм натрила носа на безмозъчната Скарлет О’Хара... Не знам какво да кажа в свое оправдание днес – аз съм прагматично момиче и обикновено не гоня Михаля, но този вид литературни и филмови мъже очевидно тогава ми се запечатаха завинаги в матрицата: самоуверени, опитни, зрели, без илюзии, с посребрени коси и с обветрени лица, а между веждите - с дълбока бръчка. И до ден днешен неразвенчаният ми киноидол се казва Ален Делон (да, 76-годишният), а не Брат Пит или Аштън Кътчър. Не мога да пропусна като любимец и Джон Малкович.

Да добавя - ей така, за пълнота, - че слагам в сметката предполагаемия си комплекс на Електра (огледалния Едипов комплекс на дъщерите спрямо бащите) като част от фройдисткото обяснение за моята слабост към по-възрастни мъже. Да, обожавам баща си. Разбира се, че съм момичето на татко и, ако питате майка ми, той никога нищо не е могъл да ми откаже и прекалено ме е разглезил. Фройд твърди, че девойката непременно пренася върху любимия си, особено ако е по-голям, образа на обичния баща (за когото конвенцията й забранява да се омъжи) или образа на липсващия баща (който й е отказвал вниманието си). Ала аз никога не съм усещала у себе си и намек за тъждественост между моя баща и моите любовници. Не и в еротичен план, каквото има предвид всъщност Фройд.

Истина е обаче, че се хващам понякога

да товаря човека, когото обичам, с бащински функции - не просто да ме закриля, но и да се грижи за мен (особено когато съм болна, преуморена и нервна): да ми сготви, да ме стопли, да ме излекува, да реши сам въпроса с чистенето, да изпере (в смисъл да пусне пералнята). Не ми напира ултимативно отвътре оная първична, типично женска нужда аз да съм активната страна в грижите за дома и хляба, дори някой път с цената на саможертва. Не сe имам за всеотдайна, напротив, по-скоро съм егоцентрична. И стигам до извода, че май тъкмо този пренос е една от причините майчинският ми инстинкт да не се е задействал още – макар да съм на прага на 40-те. Продължавам да си живея в позата на момиче (без да броим работата).

Някога имах цяла стройна теория за предимствата на възрастното гадже. Като гимназистка бях безнадеждна любовчийка и сърцето ми отнесе доста белези и бръчки от оня период. Влюбвах се и в мен се влюбваха предимно неподходящи мъже, които често ме изоставяха. Причините бяха най-различни: един се оказа женен (аз не знаех), друг следваше в чужбина, трети не знам какво си и така нататък. И аз, докато си събирах парчетата след всеки пореден,

изобретих следните постулати, писани с кръв и сълзи:

Младият мъж се увлича, но не (умее още да) обича. Младият мъж те слуша, но не те чува. Младият мъж те гледа, но не те вижда. Защото е взрян в себе си, вслушан в себе си и обсебен от себе си - от стръв към самопознание, от амбиции за признание и кариера, от завоевателска жажда да покори света, да сграбчи живота и да го изгълта до последна капка, от житейско безпокойство да не пропусне най-вълнуващите неща, места, жени и битки.

В целия този кипеж няма място за една-единствена, конкретна жена. Тикан от мечти за победи, слава, пари и власт, и за удоволствията, вървящи в комплект с тях, той мери самочувствието си с количеството жени, изконсумирани по пътя, а не с тяхното качество. Той възприема у жената предимно формата, не съдържанието; за него тя е огледало, чието най-важно предназначение е да удвоява ръста му (по Вирджиния Улф); мисли я като фон, като вещ, която очаква притежателя си, а не като създание, изискващо да му посветиш време и търпение – за да го разбереш, обикнеш и да му помогнеш да разцъфти (по Екзюпери).

И така, след като скроих шапката на младия мъж

и се отказах в сърцето си от него, аз открих зрелия мъж. И разбрах какво значи да си истински интересна някому – да те разглеждат, да те разучават, да ти се възхищават. Да бъдеш център на нечия вселена, вместо да се въртиш в лудешка орбита като покорен сателит около някое чуждо Слънце. Сега знам какво е един мъж да бъде изцяло концентриран в теб: да ти помогне да разкриеш собствените си вътрешни съкровища, да те научи да се цениш и да си вярваш, да те стимулира да растеш и да се развиваш, да ти обостри вкуса към свобода и накрая така да привикнеш с нея, че да не си представяш живота другояче...

Само дето една негова реплика ме сепна наскоро: „Не се ли усещаш - превърнала си се в оня млад мъж, от когото навремето искаше да избягаш.”

*Този текст е писан специално за сборника „Секс OFF. 20 истории за любовта между края и началото” (съставител Пепа Витанова), публикуван през 2006 г.