Тази сутрин се хванах, че искам от мобифоните (и от технологиите като цяло) онова, което очакват повечето мъже от жените – да са красиви и лесни. Да не ми губят времето и да ми облекчават живота, да ми радват окото и да си знаят мястото. Дотук с шегите обаче.

Има един вид хора, кръстих ги аналогови, които напук на всеобщото забързване забавят темпото – наскоро в „Жената днес” писахме за тях. Някои от тези аналогови хора дори избират да се откажат доброволно от удобствата на новите технологии, не пишат и-мейли, странят от Фейсбук, нямат мобилни телефони. За тях на Запад измислиха един топуз, напомнящ вехта радиостанция – „аналогов мобифон” някакъв (нещо като дървено желязо) само с две копчета, колкото да кажеш „Ало” и да затвориш, възможно най-простичък, без камера, опции за игри или безжичен интернет... Като чух за производството на тоя телефон преди време, си казах: „Значи има ниша, достатъчно на брой хора, които предпочитат да се върнат назад, вместо да тичат с бясна скорост напред – а маркетолозите пак не спят.”

Много често професията предопределя доколко си въвлечен в брак по сметка (или по любов?) с техниката, доколко си зависим от нея, каква част от живота и личното ти пространство заема тя. В моя кръг от журналисти и пишещи хора, чиято работа е да боравят с информация, каналите, по които тя тече, са важни. Не мога да си позволя лукса да си изключа щепсела. А толкова мечтая за това понякога.

Но дори когато ли лапнал информационната кукичка, а всекидневието ти се подпира на безброй дигитални патерици, пак можеш да остояваш известна автономност. От нашата воля зависи, във властта ни все още е да ограничаваме значението и доминацията на този уж слуга, тръгнал да се превръща в Негово хай тек величество.

По прищявка на съдбата хванах преди дни случайно по една кабеларка „Телевизионна мрежа” (Network). Толкова пъти съм го гледала тоя филм – и пак се застоях пред телевизора. И се чудех толкова ли е гениален Сидни Лъмет, или ние сме така екранно плоски - и като индивиди, и като общество, та ни е разчел и предвил още през 1976 г. Нищо през тия последни 35 години не е мръднало! Все едно гледах преразказ по картинка за днешната ни действителност с нейните маниакални, обсебени или просто луди тв герои, със същата гневна, депресарска публика - разликата бе само в цифрите на рейтингите и в нулите при милионите долари и зрители. Тази нова, паралелна реалност, която отколе изгражда телевизията с режисираните си и монтирани „риалити” сюжети, този изкуствен заместител на живия живот притъпява сетивата ни, прави ни не-живи, студени и безчувствени. Такива общочовешки и свещени въпроси като любовта и смъртта, войната и убийството стават всекидневни битовизми, атрибути на домакинството. Затова тeлевизията вероятно е първият дигитален Франкенщайн, макар все още у нас да е предимно аналогова. А ето ни и нас – все по-дигитални, пластмасови, намислени, програмирани по чужд сценарий като герои от шоуто на Даяна Кристенсен (изиграна от Фей Дънауей в „Телевизионна мрежа”). В нейното шоу Рейтингът е Господ, публицистиката е цирк, лошият вкус е норма и всичко е за продан, а "Те" ни казват какво да чувстваме и да мислим, за какво да се гневим или смеем, за кого да гласуваме и дори как да умрем. Помните ли мрачната финална реплика на филма: „Така Хауърд Бийл се оказа първият човек в историята, убит заради нисък рейтинг”?

А ако сте гледали и филма на Дейвид Финчър „Социалната мрежа” (The Social Network), който разказва за създаването на Facebook, ще откриете ужасно много прилики между двата филма. Не само в заглавията, но и в типажите, сюжетите – защото телевизията и интернет са чудовищни братя близнаци. И създателят на „Фейсбук” Марк Зукърбърг в The Social Network излежда почти толкова студен и нежив, самотен и объркан, дигитално зависим и обсебен като Даяна, героинята на Фей Дънауей в Network. Ние обаче можем все още да се върнем в живота. И сигурно ни е време.

Първите два текста от темата "Аналогови хора" в броя на сп. "Жената днес" вижте тук и тук.