.

 
ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

"Карта към теб" дава смелостта се отклоним от пътя, за да намерим себе си

Евгений Милов | преди 11 седмици
Карта към теб
Прочетете откъс от книгата на Дж. П. Монингър

Да притежаваме карта към живота на мечтите ни може и да звучи чудесно. Дали обаче като се втурнем право напред, без да поглеждаме встрани, няма да пропуснем безценни гледки? Един от възможните отговори на този въпрос откриваме в романа „Карта към теб“ от Дж. П. Монингър.

Главната героиня Хедър Мългрю се намира в повратен момент – предстои ѝ да се дипломира, и притежава свободата да избира какво да прави от сега нататък. Тя е картографирала плана към мечтите си – дипломиране, пътешествие из Европа с приятелки и ново начало наесен в Ню Йорк, където ще даде старт на кариерата си. 

Една среща обаче променя напълно представите ѝ – тази с авантюриста Джак, който я вдъхновява да стъпи встрани и да открие нова посока. След появата на Джак пътуването на Хедър из Европа придобива съвсем друго, много по-лично значение. Двамата тръгват по стъпките на дядо му, който непосредствено след Втората световна война обикаля из Европа и документира всичко в дневника си. Записките му ги отвеждат до някои от най-удивителните дестинации на Стария континент. Сред тях се откроява мистериозно място в България – то ще се окаже особено специално за Хедър, а времето, което прекарва там, ще я промени завинаги.

С отминаването на лятото идва и решителният момент Хедър да се отправи към Ню Йорк и Джак е готов да я последва. Той обаче крие тайна, която е способна да разклати из основи света на любимата му.

„Карта към теб“ е роман за пътуването – в непознати страни и непознати кътчета на собствените ни души. Хедър и Джак ни карат да се замислим за начина, по който пътуваме из живота си – не само дали да посетим най-известните туристически дестинации, или да се отправим към диво и девствено място, а и дали вървим по най-живописния път.

Карта към теб

Дж. П. Монингър е награждаван автор от Нова Англия и преподавател по английски в Плимутския университет. Има публикувани романи за възрастни и тийнейджъри, както и няколко нехудожествени книги. От вестник „Ню Йорк Таймс“ казват за него, че „пише с петте си сетива широко отворени“. В периода 1975 – 1977 г. е доброволец в Корпуса на мира в Горна Волта, днешна Буркина Фасо.

Прочетете откъс от „Карта към теб“ от Дж. П. Монингър, която излиза от издателство Софтпрес в превод на Габриела Кожухарова.

Карта към теб

Амстердам

Ето как стоят нещата: нищо от последвалото нямаше да се случи, ако влакът за Амстердам не беше претъпкан. Беше неприятно сгъчкано, всички бяха алчни за пространство и раздразнени, че пътниците са повече от местата, а влакът е препълнен – ето защо, откакто се добрах до свободна седалка, държах главата си наведена и се стараех да не поглеждам нагоре. Четях „И изгрява слънце“, което, разбира се, е клише – прясно завършила студентка чете Хемингуей по време на първото си пътешествие из Европа с две приятелки – но не ми пукаше. Вече бях накарала Констанс и Ейми да пием кафе и коняк в „Ле дьо Маго“, бях се разхождала на левия бряг на Париж и бях седяла сама с гълъбите в Люксембургската градина. Не исках да напускам Париж. Не исках да оставям широките булеварди, мъжете, играещи на лимки в „Тюйлери“, кафенетата, тежките глътки силно кафе, смешните малки клаксони на скутерите, картините, музеите и разкошните френски палачинки. Не исках да оставям ранните утрини, когато персоналът на кафенетата метеше паважа и измиваше околната площ с черни маркучи и сребриста вода, нито пък вечерите, когато понякога долавяш мириса на дим или кестени, а старците, седнали на трикраки столчета с дългите си въдици, мятат стръв от червеи в Сена. Не исках да загърбвам букинистите край реката, мухлясалите рафтове, побрали стари пожълтели книги, нито пък художниците, които разстилаха маслените си бои по платното, за да уловят онова, което никога не може да бъде впримчено, а само намекнато, като призрак на градския дух. Не исках да напускам „Шекспир и приятели“ – английската книжарница, ехото, кънтящото ехо на Хемингуей и Фицджералд, нощите, плискащи се във фонтана на „Риц“, или присвития поглед на Джойс, гризящ прозата си като мишка, гладна за хартия. Не исках да изоставям и гаргойлите, изненадващо съзерцателните им очи, взиращи се надолу от катедралите, от „Нотър Дам“ и стотици други църкви – понякога по белите им лица се спускаха мистериозни черни вади, сякаш камъкът е способен да плаче и бе проливал сълзи през вековете. Казват, че никога не можеш да напуснеш Париж – той трябва да те напусне, ако така реши. Опитах се да взема Париж със себе си. Там четох „Безкраен празник“, „Сбогом на оръжията“ и „Смърт в следобедните часове“. Всички бяха качени на айпада ми – преносима минибиблиотека, посветена на Хемингуей, и макар да пътувах с Констанс и Ейми, пътувах и с Хемингуей.  Така че четях. Бях в Европа от две седмици и половина. На път за Амстердам. Констанс заспа до мен – четеше „Животът на светците“, защото се беше отправила на свое собствено духовно пътешествие и целеше да изчете и види всичко, свързано с тях. Всяка статуя или изображение на светец я зареждаше с особена страст, те бяха темата на дисертацията ѝ. Ейми пък подаде глава над седалката зад моята и започна да си приказва с поляка Виктор. 

Виктор миришеше на сардини и носеше шушляково яке, но Ейми всеки път леко ме сръчкваше, щом той кажеше нещо, което според нея е сладко. Гласът ѝ бе добил онази напевна флиртаджийска нотка, която беше знак, че е метнала примката и се кани да овърже здраво някой мъж. Виктор беше привлекателен, чаровен, с глас, който леко напомняше за Дракула, и ми беше ясно, че Ейми е обнадеждена. Така стояха нещата, когато се появи Джак. 

– Бихте ли подържали това, моля? – попита ме той.

Не вдигнах поглед. Не разбрах, че говори на мен.

– Госпожице? – отново се обади той.

Тогава притисна раницата си в рамото ми.

Погледнах нагоре. Видях Джак за първи път.

Погледите ни се срещнаха и останаха впити един в друг.

– Какво? – отвърнах аз, напълно наясно, че някой от двама ни вече трябваше да е отместил очи.

Беше разкошен. Всъщност беше повече от разкошен. Беше висок, може би метър и деветдесет, и добре сложен. Носеше маслиненозелен пуловер и джинси, а начинът, по който стояха по тялото му, превръщаше съчетанието в най-интересния тоалет, който човек някога е носил. Някой или нещо беше счупило носа му преди време и хрущялът беше зараснал във формата на апостроф. Имаше равни зъби и усмивка, която се отприщваше от трапчинките му миг преди самият той да осъзнае, че ще се появи. Косата му беше черна и къдрава, но не бухнала, а артистична. Забелязах и ръцете му. Бяха широки и здрави и определено не се бояха от тежка работа. Напомни ми – съвсем мъничко, защото дори на мен самата ми звучеше твърде глупаво, – на Хю Джакман, проклетия Върколак. Този непознат изглеждаше безгрижен – малко пресилено, но все пак точно определение, – мъж, който живее с вечно намигване, знак, че е разбрал шегата, участва в нея, не я приема сериозно, но очаква и ти да се включиш. Не беше съвсем ясно каква може да е тази шега и по какъв начин се вписва в живота ти, но мисълта накара крайчетата на устата ми лекичко да се извият в сянка на усмивка. Мразех факта, че изтръгна усмивка от мен, макар и по рефлекс, и се помъчих да сведа поглед, но неговият не ми позволи. Втренчи се настоятелно и донякъде развеселено в мен и аз не можах да устоя на изкушението да чуя следващите му думи.

– Ще подържите ли това, докато се кача? – попита той и отново протегна раницата си към мен. Очите му не се откъсваха от моите.

– Да се качите къде?

– Тук горе. В отделението за багажа. Сега ще видите.

Той стовари раницата си в скута ми. Помислих си: Можеше

да я оставиш на пътеката, Върколако. Тогава обаче го видях да развива спалния си чувал в отсрещното, разчистено за целта багажно отделение и нямаше как да не се възхитя на съобразителността му. Също така оцених физическите достойнства на хълбоците и извивката на гърба му – когато се пресегна за раницата си, сведох гузно поглед.

– Благодаря – каза той.

– Моля.

– Джак – добави той.

– Хедър – отвърнах аз.

Усмихна се. Намести раницата си върху спалния чувал като възглавница и се покатери горе. Изглеждаше твърде едър, че да се побере там, но успя да се вмъкне – после извади въже за бънджи и го опъна около подпорите, за да не изпадне, докато

влакът завива.

Погледна ме. Очите ни отново се срещнаха и погледите ни се задържаха.

– Лека нощ – прошепна той.

– Лека нощ – отвърнах аз.

 

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Бихте ли се отказали от деца заради климатичните промени?