.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Синът ми не иска и да чуе за мен - помогнете

Димитър Цветков | преди 5 години
Кашон
"Преди 1 месец срещнах сина си на улицата и като ме видя, ми обърна гръб все едно, че не ме познава"

Здравейте,

Имам следният сериозен проблем със сина ми, който повече от 6 месеца не мога да разреша по никакъв начин.

Разведена съм от 11 години, след развода аз поех грижите за сина ми, който тогава беше на 13 г. След развода с помощта на родителите ми купихме апартамент, в който живеехме с него. Държа да отбележа, че сама съм се грижила и то с изключителна любов за него, а и той беше много привързан към мен. Преди 4 години се преместих да живея при приятеля ми, който живееше сам в апартамента си. Синът ми тогава беше на 20 г., и с удоволствие прие промяната, тъй като искаше да остане самостоятелен в семейния ни апартамент. След 2 г. той се запозна с едно момиче, което по-късно дойде в къщи да живеят съвместно. И това продължи 2 години. По стечение на обстоятелствата отношенията с моя приятел приключиха и аз, след обсъждане със сина ми, се прибрах да живея обратно в къщи.

Новият начин на живот не допадна на младежите и сина ми се опита да ме "убеди" или да се върна да живея обратно при приятеля ми, или да отида да живея при майка ми, защото съм пречела на личния им живот. Ако не го направя, те щели да отидат да живеят на квартира, но аз никога няма да го видя, нито да го чуя. Опитах да говоря с него, но без резултат. Един месец по-късно намериха квартира и независимо от опитите ми да се свържа с него по телефона, ми затваря, не отговаря и на скайп.

Опитах да говоря с приятелката му, но и тя не ми отговаря, тъй като той й е забранил. Преди 1 месец го срещнах на улицата и като ме видя, ми обърна гръб все едно, че не ме познава. Много се измъчвам и не знам какво да направя, за да променя нещата, очевидно е, че няма да се съгласи да се срещнем и да се опитам да поговорим. Страхувам се, че колкото повече време минава, толкова повече ще се дистанцира от мен и все едно, че аз никога не съм съществувала за него. От близките ми, с които съм споделила, никой не може да ми даде съвет, тъй като не са имали подобен случай, а и наистина не знам как да променя нещата.

Ще съм Ви много благодарна, ако ми дадете ценен съвет.

 

Здравейте,

Въпреки че ситуацията, която описвате изглежда тъжна и затормозяваща тя е дошла навреме – значи има смисъл от нея. Дошла е, за да покаже, че онова, което на професионален език наричаме „символично прерязване на пъпната връв”, всъщност е двупосочен процес.

Обикновено сме свикнали да прилагаме тази метафора главно към децата (независимо колко „пораснали” са), за да означим необходимостта в един момент да прекъснат връзката с родителите си и да поемат отговорност за собственото си добруване. Рядко обаче си даваме сметка, че този процес касае в същата степен и родителя – той преминава през идентично страдание, чийто финален смисъл е да се усети като самостойна личност по един нов начин – усещане толкова важно за него, колкото и за детето му.

От историята, която споделяте, става ясно, че грижите за сина ви и усилията да осигурите достатъчно битово спокойствие са концентрирали основната част от енергията ви във времето, в което е израствал.

Разбира се на пръв прочит постъпката му може да предизвика раздразнение и асоциации от типа „неблагодарник” и „нехранимайко”. Цялостният сюжет на взаимоотношненията ви обаче разкрива по-дълбоки смисли. Взаимоотношенията майка-син са класически в психологията, но също така те винаги са били нож с две остриета. От насъщното за задравото израстване на детето майчино присъствие – хиперболизирано в българския фолклор, до нездравия му вариант в митовете за „юнакът, който е сукал девет години”, до известния от приказките образ на Майката-Хала, която щом пристъпи жена прага на общия със сина й – Змей Горянин дом, реагира с канибалското: „Фу, фу...на човек ми мирише...”. Тези примери разбира се илюстрират крайните варианти на обсебващо майчино присъствие и далеч не твърдя, че са меродавни във вашия случай. Те обаче очертават един древен мъжки страх, с който синовете се борят много интензивно (но обикновено неосъзнато) през целия си живот – страхът да останеш „сукалче”. Много често тази борба изглежда като черна неблагодарност, като безотговорност. Но в основта си е продиктувана от инстинкт за самосъхранение – за съжаление често изкривен. Може да се изрази буквално в заминаване далеч от къщи – в друг град или друга държава, в студено и дори грубо отношение към майката (или родителите като цяло), или в символични бяства – алкохол, стремеж към рискови и екстремни ситуации, безразборни и самоцелни сексуални контакти и прочее...

В каква степен обрисуваното се отнася към вашата ситуация – само вие може да определите. Има обаче един ключов момент, чието осъзнаване е на първо място преди да продължим с каквито и да било интерпретации на причините и следствията за разрива във вашите взаимоотношения. Осъзнаването, че и двамата сте самостоятелни субекти и отдавна основните ви идентичности не са „майка” и „син”. Или поне не на първо място... Впрочем и двамата сте усетили необходимостта от подобен нов ритъм на живеене – вие с пренасянето при приятеля ви, синът ви - с приемането на свободната територия. Тук изниква един от обективните моменти в конфликта ви – общият ви дом. Класическата символика на порастването предполага синът да напусне родния дом и да поскита по света да си търси късмета, като своеобразна инициация към света на възрастните. Да, този дом може да го очаква във всеки един момент, но в същината си той е трамплинът, първоначалната точка по пътя към самостоятелност. При вас се е получило по-различно - родният дом е бил освободен наготово и синът ви го е възприел като собственост. Лисата на етика, незрялото поведение, нездравия инат – всичко това е налице. Но за да не се превръща комуникацията ви в безмислено поставяне на ултиматуми и вменяване на вини е нужен по-мащабен поглед и по-разностранен подход към ситуацията. Хубавата новина е, че (поне както разбирам от писмото ви) синът ви на този етап съумява да се справя самостоятелно. Въпреки огорчението ви от отношението му, белязало тази самостоятелност, като родител фактът сам по себе си трябва ви обнадеждава.

Каква да бъде вашата линия на поведение? Има две насоки, в които бихте могла да предприемете някаква активност от своя страна, опитвайки да разрешите ситуацията.

Едната е рационалната – да търсите начин да се срещнете с него и да обсъдите като зрели хора случващото се. Ако щете и да изговорите всичко онова, което съм написал по-горе.

Другата е интуитивната – в началото направих сравнение с фолклора. Алтернативата е да се заредите с онова пословично търпение на майките от фолклора, очакващи синовете си във времена, в които средствата за комуникация са били много далеч от днешните. И най-вече с вярата им. Вярата в завръщането (макар и символично ако вече се е установил в друга посока) на един вече пораснал и осъзнат мъж, който си остава техен син, но вече кален от съответните житейски уроци. Докато правите това оглеждайте се и разчитайте малките знаци в ежеднежието ви, които „уж” изглеждат случайни - те също ще ви насочат.

И най-важното – по никакъв начин не губете тези самостойни идентичности, които към момента сте очертали с помощта на обстоятелствата. Нито имот, нито изконни човешки чувства могат да бъдат залог за компромиси с онова,което в крайна сметка е цел и предмет не само на психологията, но и на много други направления – индивидуалната личностна ценност на всеки един човек.

Слагате ли си противогрипни ваксини?