Онова, което силно впечатлява и поразява Бони у пациентите й, е необикновената яснота на съзнанието и проницателността, която добиват в края на живота си. Всички можем да се поучим от тяхната мъдрост, убедена е тя.
"Съжалявам, че нямах смелостта да изживея живота си така, както аз самият исках, а не живота, който другите очакваха от мен."
Това е най-често срещаният извод, изразяващ съжаление, направен от много хора в края на живота им. Тогава именно, когато кончината им вече е наблизо, всички те осъзнават колко много планове са си отишли неизпълнени и колко много мечти са се покрили с бурени. Повечето хора не са осъществили дори и половината от мечтите си и се налага да напуснат земния си път със тъжната равносметка, че причината за това е изборът, който самите те са направили или не са направили.
"Съжалявам, че съм работил твърде много и че в името на прехраната, съм пропуснал толкова значими мигове от живота си, посвещавайки се преди всичко на личната си кариера."
Един тъжна равносметка за онези красиви и ценни мигове от човешкия живот, които много от нас жертваме в името на кариерата, парите, личните амбиции и глупавия стремеж непрекъснато да се доказваме пред света.
"Съжалявам, че нямах смелост да изразявам чувствата си."
Много хора потискат чувствата си, за да запазят добри и хармонични отношения с другите. В резултат на това те се обричат на посредствено съществуване и никога не постигат онова, за което наистина са били родени. Мнозина от тях с времето и годините развиват заболявания от натрупаните в душата горчилка и негодувание.
"Съжалявам, че не запазих връзката със своите приятели."
Не са никак малко и хората, които в края на земните си дни не могат да си простят грешката, че са оставили с лека ръка толкова златни приятелства да си отидат завинаги от живота им. С годините, грижите и отговорностите, често пъти започваме да отделяме все по-малко време за приятелите си. Така, с времето се отчуждаваме все повече и повече, докато не осъзнаем в един момент, че сме ги загубили завинаги. А когато наближи смъртта именно те са хората, които започват най-много да ни липсват.
"Съжалявам, че не позволих на себе си да бъда по-щастлив."
Израз, който се среща също изненадващо често. Притиснати от стари еталони и навици, много хора до самия си край не осъзнават, че щастието е било винаги въпрос на личен избор. Т.нар. „удобни” модели на общуване са удавили и чувствата им, и физическия им живот. Страхът от промяна ги е подтиквала да се преструват, че са други хора, а не самите себе си, да живеят в самозаблудата, че са доволни, когато дълбоко в душата си са копнеели да се смеят и радват на живота.
