Тя е на 35 години, майка на Кристина (3 г). Работи в държавната администрация. Няма да дадем повече информация за нея, нищо ще предложим снимка, защото пожела да остане в в по-голямата си част в сянката на анонимността. За съжаление, нейният случай е от тези, заради които ни горчи след последното изречение на статията, и то за дълго. И ни кара да се учудваме, как е възможно да се случва подобно нещо в 21 век.

Върнах се на работа, когато дъщеря ми беше на 1,5 годинки. Приеха я на ясла и просто нямах друг избор. Ако зависеше от мен, нямаше да се върна толкова скоро. Още първия ден се сблъсках с особено отношение – колегите не говореха с мен и ме заобикаляха. Не знам какво се беше променило за тази година и половина, но определено не очаквах такова отношение и не го пожелавам на никого.

След няколко дни ми казаха да се преместя от бюрото си. Седях на един стол и не правех нищо!  

На въпросите ми как ще работя при такива условия, ми отговаряха – Шефът така каза!

Всяка моя стъпка в следващите дни беше последвана от заповед, която забраняваше действията ми.

Донесох си лаптопа, за да свърша поне нещо, което ми е във възможностите по този начин. Дойде заповед, че е забранено ползването на лични компютри в офиса.  

Ходех за компания на колежките, които пушеха пред офиса. Дойде заповед, че е забранено тютюнопушенето в района.

Ако случайно закъснеех за работа или ми се наложеше да изляза по-рано с няколко минути, за да взема детето от яслата, трябваше да си пусна ден от платения отпуск.

На път за офиса изсмуквах два валидола за успокоение, а вечер пиех Ксанакс срещу нервното безсъние. Толкова сълзи не съм изплакаха през живота си за нищо друго!

Първоначалната ми тъга и слабост бяха заменени от инат – инат, който само една майка, която си знае правата може да прояви. Казах си – аз няма да си тръгна сама! Законодателството в България е такова, че работодателят може да уволни работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай.

Оптимист съм и успях и в тази тежка ситуация да открия нещо хубаво - запознах се с всички собственици на сладкарници и магазини в околността и намерих нови приятели в тяхно лице. Съдбата си знае работата. В трудни моменти винаги ти изпраща хора, заради които да си кажеш, че не всичко е толкова черно, колкото изглежда.

След месец, малко по малко, започнаха да ми дават задачи и постепенно работата тръгна нормално.  По-късно и шефът ми разговаря с мен и дори ми се извини за отношението и неудобствата.
Приех извиненията му – обичам шефа си, въпреки всичко, което ми причини. Обичам и работата си! Бива да забравиш лошото, но доброто – не!

Съвет към майките:
След майчинство си търсете нова работа. Започнете на чисто!