Болните амбиции на родителите... Ох, и това, уважаеми читатели, за съжаление се среща.


В далечните години, когато бях ученичка в балетното училище, имахме такъв случай в нашия клас. Толкова му беше писнало от балет на едно момиче, че веднага след бала се махна с 300 не само от балета, но и от България. След година-две моя съученичка я видяла някъде в София - зарадвала се на случайната среща с нея, но в отговор получила само: "Не мога да ви понасям всичките и не ми е приятно, че те срещам!”... Чудесно! нищо лично предполагам, просто ненавистта я имаше дори към нас. Само защото й напомняхме за балетното училище и годините прекарани там!

Майка й беше много амбициозна, очакванията й бяха невероятни към нея, а тя изпълняваше всичко до дупка - конкурси, концерти, повече сценични изяви - трябваше да бъде навсякъде! И накрая какво постигна тази майка - дете, което получаваше "алергия" само като чуеше думата балет!

Давам този пример, ако някои от читателите се усещат, че препускат без спирачки в амбициите си към собствените си деца, да забавят темпото:

Спрете за мъничко и помислете -

погледнете в очите на детето си и разберете какво иска то!

Отново искам да подчертая - да си амбициозен родител не е лошо стига изискванията към детето да бъдат правилно дозирани - това вече бих го нарекла добра мотивация, а не болна амбиция!


Сблъсквала съм се с родители, които казват: "Дъщеря ми от бебе подскача в ръцете ми, когато чуе музика – ето, ще стане балерина!”. Страхотно! Обаче нека не забравяме, че е пеленаче и ние още не може да определим заложбите й - балерина ли ще стане, музикант ли ще бъде! ...хм, като начало не е нужно да стане задължително човек на изкуството, какво пък - и без това не е от най-желаните професии :)

Всички ние, като родители, искаме най-доброто за нашето отроче - факт! В стремежа си обаче да помогнем неусетно започваме да вредим.

Често не се замисляме дали детето ни има нужните възможности и най-вече желание за това, което ние сме определили като негово бъдеще!

Разбира се, че малчуганите във всяка определена възраст имат различно виждане и мнение относно: "Какъв искаш да станеш, когато пораснеш?". И във всеки един етап ние – родителите, сме тези, които ориентират децата в дадена посока. Не винаги можем да знаем дали тя е вярната, но поне се стараем:)

Често съм се запитвала: Къде е границата и как да спра, ако забележа силното си влияние върху сина ми?

Когато започнах да се вслушвам какво ми казва той и да се заглеждам в изражението на лицето му по даден въпрос, ми става ясно накъде вървят нещата.

Спирам за момент! – замислям се как да продължа и дали това вместо да му помогне няма да му навреди...

Учим се с времето и важното е да не повтаряме грешките си. Децата казват много - нека се заслушваме повече в тях!