Тази сутрин всичко щеше да е под контрол. Легнах рано предишната вечер, дори заспах бързо. Събудих се 27 минути преди да звънне алармата ми - в 7:03, а дори се чувствах бодра. Дали наистина си бях отпочинала през уикенда, или пък организмът ми най-сетне започваше да свиква на този така нетипичен за мен режим? Магическо беше някак, че щях да имам 10 минути, за да полежа в леглото и просто да погледам през прозореца, както и малко повече от обичайното време за кафе. С две думи: щастлива сутрин.

Е, разбира се, докато не звънне една от десетте аларми, настроени просто защото се познавам добре. И то тази, която е в 8:10. Понеделник е, да, а аз имам точно 20 минути за кафе, закуска, душ, малко грим, дрехи. Нямам време точно сега да мисля, но скачам от леглото и докато чакам кафето си давам сметка, че днес ще жертвам закуската. Пия го за 5 минути с една цигара, душ, обличам се, малко грим. Вкарвам косата си в някакъв вид, за да не личи, че съм станала буквално току-що и излизам. А тази сутрин щях да ходя да тичам. Нищо, де, минала съм времевия си лимит само с около 5 минути. Отивам на спирката и – о, какво щастие, автобусът идва. Леко подтичвам, все пак сутринта нямах време за тренировка, кракът ми стъпва вътре и... не заключих вкъщи.

В този момент, с празен поглед, незабележимо се оттеглих от превозното средство и тръгнах с бърза крачка в напълно обратна посока. Първоначално се ядосах... след това визуализирах как точно съм изглеждала отстрани и се засмях. След това пак се ядосах. Дотичах, заключих, тръгнах. Пред входа съм, когато се сещам, че днес не съм с дамската си чанта, в която е портфейлът ми, тоест разполагам с...никакви пари. Обратно. Отключвам, влизам с обувките (вчера чистих), излизам, заключвам. Идва моментът за телепортация – изкуство, което явно съм овладяла, защото предвид обстоятелствата, магически успях да стигна със съвсем малко закъснение.

Нищо драматично, да. Освен когато стигнеш до момента, в който до такава степен губиш кондиция, че понеделниците започват да се повтарят ако не всеки ден, то 2-3 пъти седмично. Поне. Или пък губиш кондицията си заради повтарящите се понеделници? Не знам.

Най-лошото е, че тези понеделнишки сутрини не могат да бъдат познати по нищо. Изглеждат съвсем нормални, докато не стане онова нещо, което не просто ти подсказва, а ти натяква в лицето, че хм, ами...отново е понеделник. Това нещо въобще не трябва да бъде настъпващия край на уикенда, нито първата аларма на новата работна седмица. Защото понеделниците могат да бъдат всеки ден – дори в сряда или в четвъртък. Защото типично за понеделник е да ти изкипи млякото на котлона в четвъртък сутрин. Типично за понеделник е да забравиш ютията включена и да се сетиш, когато вече си до работа. Тук може би позитивно е, че поне сме се сетили. Типично за понеделник е и да смяташ, че си оставил котлона включен и когато пропътуваш половин час в обратна посока да установиш, че всъщност той си е съвсем изключен.

Да, понеделниците са кофти дни. Понеделниците са дни, в които губим контрол върху това, което правим. Но това не значи, че не можем да ги контролираме. Защото не е нужно кисела сутрин да прави кисел ден. Какво да правим, когато всичко тръгне наопаки? Да забавим темпото. Защото когато бързаме, понеделниците сякаш ни надушват и започват да действат против нас.

Изкипяло е млякото на котлона? Не се ядосвайте, защото в опитите си да спасите ситуацията, всъщност я влошавате. Обърнали сте кафето си? Направете си ново и забършете петното от старото. Или пък нямате време да си го изпиете? Забавете темпото. Не пришпорвайте важните сутрешни ритуали, които карат деня ви да тръгне в ритъм.

Защото това е просто един понеделник. Поне(е)делник.