Всичко за майка ми: Несантиментално

Темата от списание "Жената днес" е посветена на майките. Вижте една несантиментална гледна точка по въпроса. От Бинка Пеева

За майките или добро, или нищо. Нали? Те са „майчице свята”, мадони с младенци, перфектни същества не от мира сего. Пърхат с ангелски крила.

Не мога да пригласям на такъв панегирик.

Да кажа най-първо, че фактът на майчинството изобщо не може да служи като доказателство за святост. Нещо повече - не е и не може да бъде индулгенция за каквито и да е грехове. Майчинството е тежък труд, да, но на миньори, полярници, войници нима е по-лесен трудът?

Изпитвам известна неловкост, но ще го кажа в прав текст: майчинството е най-перфидният егоизъм.

„Даряваш живот”... Но той не ти го е поискал. Ти си го поискала, ти имаш  нужда от него. Новият живот дори не подозира за твоето дарение.

Новият живот няма избор

Даряваш нещо непоискано, а за сметка на това в собственото и в масовото съзнание чрез това дарение си създаваш длъжник за цял живот. („Аз съм те родила и гледала!”)

Има нещо дълбоко потискащо в инстинкта за продължение на рода при  висшите примати. Те имат избор, но защо в повечето случаи този избор е като котешкия?

Мен ако питат, майките трябва да са благодарни на децата си, че са запълнили скучните им животчета, че са им създали самочувствие и възможност да предявяват претенции (аз съм Майка!), че получават уважение by default. Не като личности, а заради особености на пола си. (О, разбира се, че и аз го правя!)

В чест на значимата тема що е това майка, събрахме се няколко приятелки да я обсъдим честно. Всичките зрели и – смятам – интелигентни дами, с по две и три поотраснали деца. Лени дойде от сърцераздирателна среща с майка си, така че се създаде подходящо настроение. „Отворих събранието” със самопризнания: първо, няколко месеца крих от майка си, когато ми дойде мензисът, чак на морето вече нямаше как да се крия. (Колко права съм била, ми показа подигравателната фраза на мама: „И що се избърса с гащите? Ох, и ти ще ми ставаш жена...“) Второ, когато забременях (преди да се оженя), на въпроса на мама дали той ми е първият мъж, излъгах най-брутално. Казах: да, разбира се. Защо въобще ме попита – нямам обяснение.

Никога не казвам нищо лично и интимно на майка си –

единодушен извод на четирите. Никога не искам от нея съвети по такива въпроси (единодушно). Никога не приемам такива съвети, когато ми ги натрапва (единодушно). Почти не познавам жени, които са приятелки с майките си (единодушно).

Маааммма (произнася с неподражаема ирония Слава) никога не ме харесва, все едно какво съм постигнала професионално, личностно, тя веднъж не ме е похвалила, все е недоволна. Мама никога не ме подкрепя, когато ми е трудно (Лени), едва ли не злорадства, че нещо неприятно ми се е случило, а тя ме била предупредила! Мама никога не осъзнава, че отдавна съм възрастен човек, че сме различни и че нейните възгледи за почти всичко са от друга епоха и са ми чужди (единодушно). Въпреки вътрешната си съпротива към обобщенията по принцип, не можах да не отбележа сходствата.

Ние всъщност ги обичаме. И те ни обичат. Но сме си толкова чужди! Имаме общи хубави спомени, но не сме духовно близки. Раздалечаването ни е започнало вероятно в пубертета. Те са се отнасяли с нас така, както техните родители с тях, колкото и несъответстващ на тогавашното време да е бил този подход. С нашето порастване пукнатината се е отваряла все повече. Не може да се очаква от децата да я затворят, нали?

Тия дни намерих в нета интересна съпоставка на тема какво на нас като нация ни е недостатъчно и какво ни е в излишък. Както си четях умните мисли на един млад мъж, усетих, че той е навлязъл в нашата значима тема. Ето какво си извадих.

Имаме нужда от повече:

Мъдрост

Себепознаване

Честност

Желание за учене

Поемане на отговорност

Разбиране

Четене

Емпатия

Дълбочина

Изказване на благодарност

Смисъл

Любопитство

Движение

Самоконтрол

Обновление

Разговори

Ако можехме нещо да променим със задна дата, може би щяхме да кажем: усъвършенствай личността си, мамо. Винаги трябва да знаеш повече от мен и да си убедителна. Проявявай интерес към моите интереси. Дори да не са ти близки или разбираеми, дори откровено да не ги харесваш, аз съм твое дете и ти ми го дължиш. Колкото и да са важни парите, заради които работиш, колкото и да си уморена, намери време за книга, филм, разговор или разходка с мен. Дължиш ми го.

Не ми досаждай с непрекъснати забележки, нравоучения и скандали. Опитай се да вникнеш в нещата и да намериш подход. Ти си голямата, дължиш ми го.

Когато си ми ядосана справедливо, винаги ми казвай, че ме обичаш безусловно, независимо от моята грешка. Дължиш ми го.

Не ме иронизирай и критикувай за нищо, което не харесваш в моята външност, ако то не зависи от мен – големи стъпала, криви крака, малки гърди, нисък задник, или че съм „одрала кожата“ на баща си. Ти си ме родила, не аз теб.

Не си позволявай дори и намек, че не отговарям на очакванията ти

Харесвай ме каквато съм, имам нужда. Дължиш ми го.

Когато остарееш, мамо, ще имаш нужда от моята подкрепа. Затова ме подкрепяй ти мен, когато аз имам нужда. Не смятай, че съм ти длъжна, защото си ме родила. Обратното е.

Една приятелка на мама в далечното вече минало свидетелства срещу сина си в бракоразводно дело. Днес преживява последните си дни в старчески дом. Тя обичаше бившата си снаха (отдавна повторно омъжена), но нямаше право да я подпомага срещу детето си, колкото и справедливо да й е изглеждало. Дължеше му го. Той не й дължи нищо.

В подобна ситуация моята майка (под влияние на съпруга ми) месеци наред ме увещаваше да не се развеждам. Отговарях едносрично, престанах да й вдигам телефона. Накрая ми каза: каквото и да решиш – аз съм с теб, ти си ми дете. Дължеше ми го. Аз също й го дължа обаче.

Когато остареят, хората стават безпомощни. Добре е да мислят за това, когато още са жизнени и силни. Вместо на гробищата (както е прието – за поука какво ни очаква), по-добре да отидат на посещение в старчески дом. Гробищата да им се видят приемлив вариант.

Има нещо дълбоко потискащо в инстинкта за продължение на рода при висшите примати. Те имат избор, но защо в повечето случаи този избор е като котешкия?

Знам защо повтарям това – няма как, и аз се тревожа от вечния въпрос какъв е смисълът на живота ни. Ако не приемаме отговора на Дъглас Адамс - „42“. На мен ми харесва иронията, но смятам, че има и още нещо. Трябва да има! Раждаш се, раждаш, умираш, децата ти умират... колко е безсмислено... от хиляди поколения. Но може би има истински отговор. Може би той е да станем по-свестни човеци. И идиотското човечество да стане по-свястно. Някак да се изскубне от примитивизма си. Може да е предназначено за някакви велики вселенски дела...

И колко страшно е, че всичко е в ръцете на майките.

-----------------

Цитат: