И в това няма нищо лошо, стига да не оставим неувереността да ни управлява

През лятната ваканция между 5-и и 6-и клас само за 3 месеца пораснах 12 сантиметра и заковах на първия учебен ден през септември ръст от метър и седемдесет. Бях 12-годишно дете, което изведнъж щръкна над всичките си връстници, а и над повечето възрастни от обкръжението си. Първи от тази промяна се потресоха родителите ми, които вече не знаеха как да намерят пари да ми купуват нови и нови дрехи. Аз нямах много фешън претенции по това време и дори не се сещах да съм капризна – носех каквото ми дадат, имах си много по-сериозни грижи със самочувствието.
След това го забеляза предпубертетният ми брат, който изпита зверска завист към височината ми – той все пак тогава беше джудженце на 9 годинки. И към обичайните му обиди „мармозетка” и „мравояд” се прибавиха нови: „наблюдателница” и „вишка”.

В 7-ми клас вдигнах още пет сантиметра. Носех обувки 40-ти номер, за каквито съучениците ми момчета можеха само да мечтаят. Спомням си от това време пътувания в градския транспорт, през които стърчах една глава над всички почтени граждани от всякакви възрасти. Когато се налагаше да се отвори люкът на тавана на автобуса, всички обръщаха погледи към мен и аз мълчаливо и примирено се заемах. Бях по-висока и от момичетата, и от момчетата в цялото основно училище.
По същото време тренирах волейбол – вероятно внезапното ми израстване се дължеше и на това. Всеки път, когато с отбора преминавахме покрай залата, в която тренираха спортните гимнастици, моят треньор се провикваше на висок глас: „Елено, намерил съм ти гадже, един гимнастик.” Което беше адски смешно и всички започваха да се превиват, защото винаги съм била най-високата в отбора си, а гимнастиците, дори от националния отбор за мъже, не са надраствали никога ръста ми от 5-и клас.

Така започнах да изграждам

цялата си самоличност около комплекса за ръста си

Почнах да се шегувам и аз с евентуалното си гадже спортен гимнастик. Винаги наричах пред съучениците си своите обувки, 40-и номер, “лодките”, “канутата”, “ските”. Опитвах се със самоирония да направя така, та да няма никакво значение, че съм толкова дълга. И хвърлих всички усилия да съм умна, пълна отличничка, тарторка, за да забравят да ми се подиграват за височината.

После се озовах в гимназията. За първия си час по физическо там пристигнах преди всички по екип на двора. „Подреждай се”, каза ми г-н учителят. И аз забих кола. Бях сигурна, че отново ще съм най-високата в класа.  Заприиждаха и други съученички, а учителят по физическо тръгна да ми нарежда: „Отмести се надясно!” Моля!? Има някой по-висок от мен в новия ми клас!? После пак: „Отмести се още веднъж надясно, и още веднъж, и още веднъж...” Накрая се оказа, че от общо 14 момичета, аз бях 6-а по височина. Бях прекарала няколко дни с новите съученици, без да забележа, че не съм най-високата. Инерцията ми бе изкривила окомера.

И тогава се срутих. Ръстът ми, който до този момент в 14-годишния ми живот беше най-големият ми проблем и който винаги ме бе карал да мечтая да съм дребничка, незабележима, нуждаеща се от закрила, заради който се бях прегърбила и ходех на изправителна гимнастика, изведнъж се оказа обект на най-голямата ми ревност. Сега в името на какво да се старая да съм забавна и самоиронична, след като има по-високи от мен?

Оказа се, че без този комплекс като че ли започвах да губя самоличността си. Трябваше да си измисля нов, който да ми задвижи мотора на развитието.

Нямаше вече какво да преодолявам

А на следващата година, когато и момчетата ни настигнаха по развитие и се оказах по-ниска от почти всички тях, нещата сериозно загрубяха.

Разбира се, намериха се нови причини да се притеснявам, че не съм като другите и да работя над себе си, за да парирам подигравките. Първо беше шантавата ми фамилия, която дълго ме е карала да искам да се казвам „Иванова” или „Петрова”, за да престанат да ми викат „Кодеинова” или „Кокаинова” (а днес се радвам ужасно, че името ми се помни лесно и се отличава). След това се оказа, че не съм чела достатъчно книги и се наложи да се самозаточа в библиотеката, ако искам да водя смислени разговори. Последна започнах да се занимавам с момчета и това сериозно ме разстрои, когато един ден намерих в учебника си по литература списък (съставен незнайно от кого) на най-големите девственици в класа ми - аз го оглавявах. Пък се мислех за общителна. Оказа се, че съм непроходима, обрасла с храсти пътека. Хайде нова работа върху себе си!

Пубертетът е благодатна почва за развиване на комплекси, защото тогава настъпват най-големи и диспропорционални промени във външността, а около теб се навъртат предимно незрели и неуверени в себе си субекти на същата възраст, които се чудят как да те обидят, за да забравят за собствените си драми по вписването в средата. Тогава изведнъж започваш да изпъкваш с нещо, което още не осъзнаваш, че е твое предимство.

Щом то те вади на показ, те притеснява.

В това смущение от различността обаче има много градивна сила. Това е шансът ти да осъзнаеш, че да изпъкваш не е никак зле, че недостатъците ти дават индивидуалност. В тийнейджърските години ти се струва апокалипсис да не си като масата, но на зрели години би си дал единия бъбрек да можеш да привличаш пак погледите, независимо с какво.

Комплексите имат и коригираща сила. Задължително трябва да се комплексираш от акнето си, за да отидеш най-накрая на кожен лекар и да вземеш мерки. Не е зле, че ти се подиграват за килограмите, за да разбереш, че е крайно време да започнеш да спортуваш, да спреш да се тъпчеш и да ядеш здравословно. Хубаво е, че те подкачат за неуместните ти изказвания, защото това ще те накара да почетеш книги и да се самообразоваш.

Още не се е родил човек, който да няма нито един комплекс. Не вярвам и да се роди. Мисля, че природата е имала нещо предвид с тях – дала ни е шанс за развитие. И след като не можем да избегнем комплексите, да ги превърнем в позитив. Да видим за какво ни се присмиват и от каква своя особеност се притесняваме, за да решим дали да я затвърдим като симпатична, или да обърнем отношението към него от отрицателно в положително, ако не можем да я променим. Или пък да се заемем с ъпгрейд, ако имаме поле и средства за това.

„Комплексар” е обида, която лесно хвърляме, защото тя със сигурност постига целта си и винаги е вярна. Всички сме комплексари. Голямото изкуство в преживяването на задължителните комплекси е да не оставим те да ни управляват, а ние да станем техни мениджъри, да впрегнем огромната им стихийна сила, за да изградим самоличност или да се самопоправим.

От най-големите комплексари понякога се раждат най-интересните и сложни личности. От най-уверените и вписани в средата си гимназисти обикновено се пръкват най-невзрачните, инертни и неуспели възрастни. Просто защото първите са получили летящ старт и дълго са разсъждавали над усъвършенстването си, а вторите не са имали никакви предизвикателства и душите им самодоволно са заспали.

Американските филми имат един повтарящ се сюжет – за главната мажоретка и куотърбека, царят и царицата на гимназията, които се женят рано поради нежелана бременност, за да изградят лузърско семейство от недоволни от живота сервитьорка и разпоредител в киното. В същото време “уродите”, които най-популярните в училище тийнейджъри не са допускали на масата си за обяд и са тормозели с подигравки, на зрели години разцъфтяват и стават примерно милионери. И на срещата на класа след 10 години успешно натриват носовете на някогашните си мъчители. Този сюжет е верен и се случва и у нас. Колкото си по-непопулярен в гимназията и се измъчваш, че не те канят на партита, толкова по-вероятно е след години работа върху себе си да успееш в живота.
За да се случи това израстване обаче, ти е нужна една задължителна имунизация, която да не позволи на комплексите да те отровят – трябва близките ти да те обичат. Ако мама и татко не вярват в теб, собствената ти неувереност ще те смачка. А ако получаваш любов, комплексите ще те изградят, няма да те разрушат. И читавите родители, ако видят, че детето им е прекалено самодоволно в пубертета, е добре да се погрижат може би да му създадат поне един здравословен комплекс – а после да го залеят с цялата си обич.

Иначе рискуват да отгледат бройлер