.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Все някой трябва бъде първи...

сп. "Жената днес" | преди 5 години
Все някой трябва бъде първи...
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos
За да има единица, трябва да има и нула, на която да стъпи... От "Жената днес" - текст на Димитър Шумналиев.

За да си първи, ти трябва сравнение, както на единицата й трябва нулата, за да се обозначи. Без величината на нормата първият не може да изскочи, а нормата е познатото. Ординерното съществува, за да осигури условията на пионера. Колумб е пръв, защото отплава към известното. Цукърбърг е пръв, защото конструира фейсбук – превърна света в едно бъбриво село. А Бъфет винаги ще остане втори, защото Бил Гейтс се запечати на върха. Бъфет е пиедисталът на Бил Гейтс. Единият не може да същестува без другия. Така както „две” не може да съществува без „едно”. Така както самолетът не може да излети без писта. Когато Толстой пише „Война и мир”, в Русия издават три хиляди писатели. Те са базата, основата на порива.

Светът има големите първи, защото им е създал среда: обществени нагласи, научни стремежи, творчески напъни – светът е постоянна лаборатория, в която дръзналият опитва шанса си. Важното е не толкова кога ще излети първият космонавт – по-важното е, че за него работят хиляди.

Традицията, колкото и да е добра, не е полезният съветник на първия. По-скоро обратно: съсипи традицията, за да блеснеш. Излети, въпреки нея. Вярвай в

abusus non tollit usum

- нарушението не премахва обичая. Ако не сполучиш, ще се приютиш в него. Но пък във всяко нарушение има сладост. Затова бъди първи на дъската, първи на финала, първи в аулата на Кембрийдж, когато раздават дипломите.

Светът храни своите гении – обществата съзнават тяхната роля рано или късно, без „първите” земята би изглеждала тъмна. Както тъмна ще е нашата душа, ако не помним първия си учител, първата си заплата, първия си публикуван разказ. Момчетата помнят първия ден в казармата, както момичетата помнят първия си мъж. Нашите малки „първи” ни правят хора – силни, слаби, устремни, съзерцателни. Всякакви. Заредени сме с повече „първи”, отколкото осъзнаваме. Нашите пионери работят на няколко равнища, ровят ни, докато сме живи. Изграждат апломби и падения, формират черните ни дупки, чегъртат съмнения и прокоби. Човек помни първата смърт, както помни първата си любов. Смъртта на родителите, любовта на съученичката. Неясни, затова незабравими.

Каквито и да са,

нашите лични пионери ни правят биография,

светът затова е богат – той е безкрайна поема, съставена от нашите малки стихове. Ние кликваме в необятността му, не защото сме готови да го проумеем – ние обозначаваме опит за излитане. Всяко знание ни прави по-смели и по-стари. Колкото повече си пръв, толкоз повече страдаш. Не само защото завистта, тази крастава жаба на няколко хиляди години, ще квака насреща ни. Първият е просто по-смел. По-смелият винаги има повече шанс да влезе в леглото на съученичката, така както по-смелият винаги има повече шанс да се погуби. Да си първи, значи да рискуваш. Инак си оставаш в обичая, изпълнен от собствените си малки „първи” – сигурно помниш първия плесник, първия махленски бой. Но ще си останеш с този бой, кървав или не, защото не ти стига сила за битка.

Първите водят битки. Както двигателят на всяка политика е интересът, така целта на всяка битка е победата. Тя носи усещане за първи. Първи в строя, първи в щаба, първи в стратегията и тактиката. Всяка победа носи вино и жени. Когато Тимур покорява Баязид, превръща любимата му жена Олимпия в хетера. Овързан, султанът служи за табуретка на Тимур, голата Олимпия черпи с вино съучастниците на победителя и всеки, който пожелае, я обладава. Пред очите на табуретката. Десетки пъти на нощ, стотици нощи. И забележете: Олимпия не плаче, не потъва в страданието. Тя има нов „първи”. Стреми се да наслади победителя. Първият винаги е пример за подражание на войниците. Първият доказва, че любовта не е изгубена игра – винаги има следваща победа. С други думи, трябва освен да си талантлив, да си не по-малко смел. Не следвай „аберацио иктус” – не отклонявай интереса към незначителното. Вината е в тебе. Страхът обича обичая.

Всеки кацнал самолет е тъжна гледка

– нещо е свършило.

Няма лош първи. Той е винаги добър. Историята не помни първия убиец, първия обирджия или първия предател /не му се връзвайте толкоз на Юда, вече узряха хипотези, че е невинен/. Човечеството изпрати в мазето узурпаторите, първите луди или първите хитлеристи /то е едно и също/. Ако прогресът не мотивира откривателя, свободата страда. Ако талантът не носи отговорност, значи го съсипваш. Нещо като Ейми Уайнхаус. Отиде си на 27.

Първият привлича, прави те съучастник, ако не си в екипа му, стига ти да се чувстваш поканен. Ти си незнайният му съратник. Това означава, че първият стимулира, прави те по-ясен, по-креативен. Съзнателно или не, следваш магията му, за да се напиеш с нея. Все едно докосваш Анджелина Джоли, докато Брат Пит се мота в Троя. Все едно да не си поне мъничко горд, че съдът обяви за откривател на компютъра Джон Атанасов.

Шест месеца минавах край кабинета му в Университета на Айова. Наричат Айова Царевичния щат – откъдето и докъдето да погледнеш, все мамули. И в този земеделски терен един американец от български произход създава прототипа на компютъра, голям колкото няколко хола, с хиляди лампи. На вратата му – табела с колеблив текст. Не уточнява, че е създател. Заради съдебните спорове за авторство пише, че е „работел върху създаването на...”. Джон Атанасов обори конкуренцията, завистниците, адвокатите на завистниците. Стана първи! Днес табелката в кабинета му в Университета на Айова е много по-категорична. Една от залите в кампуса носи неговото име.

Казват, че гениалната идея му дошла в един бар. Кротко си пиел и наблюдавал бутилките зад бармана. Гледал как потреперват. И понеже си нямал работа, взел да ги брои. Но не като в първи клас: едно, две, три... Взел да ги брои по двойки. Организирал ги в съзнанието си като „нула-едно”. Противопоставил мигове светлина на мигове тъмнина /затова му трябвали хилядите лампи/. После на същия принцип противопоставил трептения. И така нататък. Приказката, разбира се, е по-сложна. Изводът е къде по-прост: Джон Атанасов се опрял на „нулата” и станал „едно”. Първият винаги напуска нулата.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Как се обезкосмявате?