.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Удобно или неудобно, като възглавница

сп. "Жената днес" | преди 5 години
374256.jpg
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos
Ню Йорк - Сан Диего. Междинно кацане в Далас.
Ню Йорк - Сан Диего. Междинно кацане в Далас. Мястото до мен се освобождава от дебелия тексасец и се заема от небрежно-спортна дама, която се оглежда за стюардеса. Обяснява й: пътувала със самолет от Чикаго, там е забравила възглавничката си, може ли стюардесата в оставащите 15 минути на летището в Далас да открие забравената вещ и да й я донесе. Не че в самолета няма предостатъчно възглавнички, но тя си иска нейната.

Малко преди самолетът да се отлепи от пистата, стюардесата носи въпросната възглавничка. Как се е свързала с пристигналия от Чикаго самолет, колко далече е бил той на огромното летище, как е пренесена възглавничката между двата самолета, мога само да гадая. Дамата до мен благодари небрежно, като че ли ставаше дума за услуга от рода на моля-донесете-чаша-вода, постави възглавничката зад себе си и заби поглед в книга.

Имам достатъчно време до Сан Диего да си представя какво щях да направя аз, българката. Забравям си възглавничката. Първо се питам колко струваше, за да реша колко да се ядосвам? Малко струваше, но пак се ядосвам много. Мразя се. За нищо не ставам. Не съм просто забравана, аз съм един провал. „Сега всички да напишете в тетрадката сто пъти „повече няма да забравям” (гласът на класната). Да не би стюардесата да ми е виновна, та тя да ми оправя грешката. Как така ще я помоля, тя си има достатъчно работа. „Не може вечно някой да тича след теб!” (гласът на майка ми).

Виновна съм, виновна съм,

мразя ги тия американци, на които не само около врата, но и всичко останало им е широко.
Аз съм българка, апартаментчето ми е тесничко. Службицата ми е мъничка. Паричките едва стигат за дечицата. Понякога сядам на кафенце с компанийка. Денят започвам с аналгинче. Лексотанчето ми е винаги в джоба, а валидолчето под езика.

До някое време се явявах на конкурсчета, но или местенцето беше все за друг, или стипендийката вече беше дадена. Така пропадаха проектче след проектче. Членувах в организацийка, но и там не направихме нещо повече от няколко декларацийки. Цялата ми дейност отиде в полза на едно депутатче, което сега виждам само по телевизийката. Теглих заемче за дюкянче, но лихвичките ми скъсаха нервичките. Мама и тате връзват двата края с пенсийката. Ограничавам цигарките. Като гледам по филмите как нашироко живеят хората, иде ми да се гръмна с някое пищовче. Или да си стегна куфарчето.

Е, не е чак така при мен, но е подобно. Обаче това, което се случи в детската градина, си беше точно така. Покани ме приятелка на открит урок, момиченцето й беше нещо като абитуриентка в детската градина.

Децата – красиви, с умни очички, седят на столчетата, без да шушнат, всички поставили ръце на коленцата. Учителките тържествени като водещи на “Златен Орфей”. Кой знае защо си представях, че урокът ще бъде построен като игра. Че учителката ще пита, а децата ще покажат, че могат да разсъждават логично, да се изразяват свободно.

Нищо подобно. Учителката питаше: „За колко време Земята се завърта около оста си?”. Децата вдигат ръце. „24 часа”, отговори момиченце. Но учителката не остана доволна и не скри укора в гласа си: „Не, не така, отговори със специалните думички.” И, докато се чудех какви са специалните думички, детето се поправи: „Земята се завърта около оста си за 24 часа”. Което не попречи на следващото дете пак да прескочи специалните думички. И на по-следващото. Но и учителката не се отказа всеки път да иска специалните думички.

„Какво ни дава Слънцето?”. „Слънцето ни дава светлина, топлина и енергия”, отговори едно дете и учителката остана доволна. Топлината не е ли енергия, ами светлината? Мъчех се да си спомня тия неща от физиката, по която май че имах шестица. Дали учителката знаеше отговора? И за какво им е на децата този отговор, този може би приблизително верен, но със сигурност безсмислен отговор. С какво урокът се различаваше от това, което ние правехме на тяхната възраст, като декламирахме възторжени монтажи от стихотворения. Каква е разликата, ако и в двата случая става дума за най-обикновено наизустяване?

Знаеш ли, казва приятелката ми, някаква американска психоложка установила, че

имало 240 начина да се измият един куп чинии

Сетих се – казва приятелката ми, - защото тези учителки са точно като свекърва ми, според нея има само един начин да се измият чините – нейният. Иди да ги видиш тия американци, дали учителите им са свекърви.

И аз отидох заедно с главния редактор на местния вестник Брайън Купър. Като член на клуб „Куанас” той има задължението веднъж седмично да провежда един час, за да отмени учителката със занимание по свой избор. Посреща ни надпис „Избирай приятелите си според характера, а според цвета избирай чорапите си!”. Деца като деца. Пъстри, руси, шумни. Но класната стая е съвсем различна. Тя е поне три пъти по-голяма от обичайната българска класна стая. Децата са насядали около огромна елипсовидна маса. Учителката се разхожда между тях, на ревера й е закачен микрофон. Едно пише, друго рисува, трето плете плитка на четвърто, пето смуче пръст…

Очакват госта.

В стаята - разбира се, американското знаме. На стената - текст на химна и карта на САЩ. Списъци с правила: как се поздравява, как се пресича улица, как се ползва тоалетна. Глобус, диапрожектор, компютър, черна дъска. Два големи шкафа, пълни с книги. Маса, отрупана със сандвичи, газирани напитки, лъжички, бисквити, захар и сметана. Безброй рисунки - по стените, по прозорците, по дъската. Тук-там играчки. В такава стая е трудно да бъдеш мирен, но и със сигурност няма да ти се наложи да скучаеш. 

„Какво сте ни подготвили днес, мистър Купър?”. „Предлагам да поговорим за президенти”. Ами да, да се говори за история в САЩ е равностойно на това да се говори за президенти. Особено през февруари. На 12 февруари е рожденият ден на Линкълн, на 21-и на Вашингтон. 21 февруари е официален празник - президентски ден. Брайън чете на второкласниците разказ за Линкълн. За да поставят натясно Линкълн, попитали го: „Колко дълги трябва да бъдат краката на човек?”. Но той съвсем не се притеснил, отговорил: „Достатъчно дълги, за да стигат земята”.

Децата се смеят. Те може и да не запомнят кога е роден Линкълн и какво е направил за страната си, но в главиците им вече има един образ, за който си заслужава да се знае повече. В разказа има няколко непознати думи. Пишат ги на дъската, обясняват ги, правят изречения с тях. Брайън затваря книгата.

„Хайде сега да си приказваме. По какво искате да приличате на Линкълн? Защо искате да станете президенти?”
В Америка я няма първата неудобна,

първата мъчителна минута мълчание

Отговорите заваляват:
„Искам да бъда президент, за да пътувам”.
„Да произнасям речи, които всички ще слушат”.
„Да знам как живеят хората”.
„Да чета много книги”.
Едно момченце, карикатурно рижо, очевидно няма никакъв интерес към регистрацията в президентската кампания. Клати крака на стола с такова безразличие, че сигурно ще се наложи много да му се помолят да поеме управлението на страната.
„А ти, Ник, защо искаш да бъдеш президент?”
„Аз не искам”.
„Защо?”
„За да не ме застрелят”.
„Ник няма да стане президент. А сега да се поупражняваме с малко математика. Знаете ли чий е образът на пенито?”
„Даааа, Линкълн”.
„А на монетата от пет цента?”
Брайън, разбира се, я нарече дайм, както я нарича цяла Америка.
„Дааа, Рузвелт”.
„А на половин долар?”
„Кенеди!”
„Добре тогава, да видим какво предпочитате - сто пъти Линкълн или два пъти Кенеди?”
Лесно и просто – като да си поискаш възглавничката.

Ключови думи:
Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Още по темата
Къде /ще/ ходите на море?