.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Светът има нужда от повече Стю

сп. "Жената днес" | преди 5 години
365038.jpg
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos
"Веднъж ме спасиха в Амстердам, за някакъв си половин час ме спасиха, а се оказа, че е завинаги."....
Веднъж ме спасиха в Амстердам, за някакъв си половин час ме спасиха, а се оказа, че е завинаги. Макар че когато първият юмрук на мой преподавател и колега се заби в лицето ми, отхвърчах, размазах се на стената и си казах: „Станиславо, спукана ти е работата”. То пък се оказа точно обратното.

2005 г. беше сигурно най-ужасната година в живота ми, нищо не се получаваше както трябва, а най-големият невървеж беше поразил работата ми. С група колеги, социални работници и психолози бяхме създали рехабилитационен център за трудова интеграция на хора с психични заболявания.

Психичното заболяване е ужасно нещо. Тежко е само по себе си заради симптомите, а два пъти по-трудно е да понесеш изолацията, стигмата и бедността, до която то води. Затова идеята на цялото начинание беше хора с такива проблеми да се обучават в трудови умения в защитена работилница – кафене, която бяхме създали за тях, а после да им помогнем да си намерят работа сред „нормални”и „здрави” хора.

Да им помогнем, ама как – не можехме да помогнем и на себе си. Пренебрежимо малък брой работодатели не ни изхвърляха през вратата, щом им предлагахме да наемат човек с психично заболяване. Биологични психиатри ни обясняваха, че се занимаваме с неща, които не са ни работа, че е редно тези хора да си стоят в болниците и „да се лекуват”. Беше практически невъзможно да се разберем с изпълнителната агенция – Министерството на труда и социалната политика, която уж контролираше как управляваме финансиран от европейски фондове проект. В МТСП хал хабер си нямаха що е то европейски фондове и какво да правят с тях, та малки неправителствени организации като нашата им бяха любим отдушник на стреса от некомпетентността.

Най-трудно беше да понеса презрението на баща ми, който се срамуваше да каже какво работя, който смяташе, че трябва да си намеря „истинска работа”. В един момент невъзможностите станаха прекалено много, нашият малък екип се огъна и рехабилитационният център умря. И аз умирах по малко с него. Поуката от цялото преживяване беше ужасна: грижата за другия не е важна, тя не се цени в нашия свят. Хората, които се опитват да се погрижат за някого, са смешни и ненужни.

В този момент една холандска организация, управлявана от бивш мой преподавател, ми предложи да консултирам техен проект за подкрепа на психиатричната реформа в Русия. Съгласих се, защото нямаше какво друго да правя. Не исках да се отказвам от работата си. „Ето - казах си - сега отивам в един цивилизован свят, където грижата се цени.” Заминах.

Първоначално всичко вървеше чудесно: канали, Ван Гог, прекрасен рехабилитационен център, за какъвто у нас можехме само да си мечтаем, терапевти, отдадени на хората, за които работят. И така, докато една вечер въпросният мой преподавател и вече колега трябваше да ме вземе от хотела ми, за да отидем на някакво психично-здравно събитие.

Когато той почука, отворих вратата и веднаха разбрах, че нещо не е наред. Колегата ми, уважаван мъж и баща на три големи деца, самият той с психично заболяване, не приличаше на себе си. Лицето му беше разкривено, зениците – неестествено разширени, очите – зачервени и помътнели, юмруците – стиснати. Един от тях той стовари в лицето ми практически веднага, без да каже и дума. Излетях, ударих стената и се размазах на пода. Това беше само началото, побоят продължи, аз не се давах, но не можех да направя много срещу два пъти по-тъжък от мен мъж. Пищях, виках за помощ толкова дълго, че ми се стори цяла вечност, но никой не дойде. В един момент спрях да крещя, защото разбрах, че спасение няма да дойде, че е по-добре да пестя енергията си, за да мога сама да се измъкна от това необяснимо насилие.

Впоследствие се оказа, че то е много лесно обяснимо: системна злоупотреба с наркотици, спиране на лекарствата, които предотвратяват връщане в състояние на психоза, и тежък развод, за който ние нищо не знаехме. Но в този момент аз знаех само едно - спасението не съществува, то не е нещо външно, то е само в моите ръце, ако намеря сили. Намерих. Успях да се отскубна, изхвърчах през вратата разкървавена и синя и изтичах на рецепцията да потърся помощ. „Съжалявам, госпожице – каза администраторът, виждайки очевидно славянското ми име, - вие сама сте си избрала професията, сега ще трябва и сама да понесете последствията от избора си.” Разбитото ми чене увисна.
Ама този човек смяташе мен – слабичкото момиченце по джинси, тениска и черно сако, без грам грим - за проститутка и заради това ми отказваше помощ. Но какво, ако наистина бях? Всяко човешко същество заслужава помощ и спасение.

Излетях от хотела разплакана, не можех да се върна в стаята, защото колегата ми още беше там, той самият не на себе си. Бях повече ужасена, отколкото разгневена. Ето ме пак в същата ситуация, в същия свят, където грижата и хората нямат значение, Запад или Изток – без разлика, навсякъде е едно и също, спасение не съществува. И отново сбърках. Както си ревях до един канал, пред мен спря дребен, жилав мъж с посивяла, остра коса и красиво лице, който с тежък ирландски акцент ме попита какво става и имам ли нужда от помощ. Първоначално не го разбрах не заради акцента, а заради съдържанието на думите му – той ми предлагаше помощ, истинско чудо, но аз вече знаех, че чудеса не стават. Все пак му разказах какво се е случило. Мъжът побесня, грабна ме за ръка и ме повлече към хотела, където за нула време вдигна невъобразим скандал на рецепцията, саморъчно изхвърли колегата от стаята ми и настоя да повикат линейка за него. Когато видя как го качват в линейката, ирландецът просто ме потупа по рамото и си тръгна. „Ей, чакай! – викнах след него - мога ли да направя нещо за теб, аз дори не можах да ти благодаря, не знам името ти.” Викат ми Стю – усмихна се той, бързайки нанякъде.

Не можах да го спра, изчезна и се стопи все едно никога не е бил. Това беше първият и единствен случай в моя живот, в който някой не само ме спаси, но и не поиска нищо в замяна. Понякога се чудя дали не си бях измислила Стю. Обаче имам неопровержимо доказателство, че съществува – една памучна носна кърпа, с която ми избърса кръвта от носа, и която аз стисках, докато гледах как си отива.

После имах три дни до полета си към София и понеже не исках да виждам никого и нищо, стоях в хотела. Там, все още под влияние на тежкия шок започнах да пиша нещо, макар че не знаех какво. Впоследствие се оказаха началните три глави на първия ми роман.

Така и не можах да се отблагодаря на Стю, макар че го търсех къде ли не. Затова сега се опитвам да го направя по системата „предай нататък”. Старая се да съм Стю за някого винаги, когато мога. Не мога да съм при всички канали, до които някой плаче, но поне мога да се старая. И се старая. Светът има нужда от повече Стю.

Веднъж ме спасиха в Амстердам, за някакъв си половин час ме спасиха, а се оказа, че е завинаги. Макар че когато първият юмрук на мой преподавател и колега се заби в лицето ми, отхвърчах, размазах се на стената и си казах: „Станиславо, спукана ти е работата”. То пък се оказа точно обратното.

2005 г. беше сигурно най-ужасната година в живота ми, нищо не се получаваше както трябва, а най-големият невървеж беше поразил работата ми. С група колеги, социални работници и психолози бяхме създали рехабилитационен център за трудова интеграция на хора с психични заболявания.

Психичното заболяване е ужасно нещо. Тежко е само по себе си заради симптомите, а два пъти по-трудно е да понесеш изолацията, стигмата и бедността, до която то води. Затова идеята на цялото начинание беше хора с такива проблеми да се обучават в трудови умения в защитена работилница – кафене, която бяхме създали за тях, а после да им помогнем да си намерят работа сред „нормални”и „здрави” хора.

Да им помогнем, ама как – не можехме да помогнем и на себе си. Пренебрежимо малък брой работодатели не ни изхвърляха през вратата, щом им предлагахме да наемат човек с психично заболяване. Биологични психиатри ни обясняваха, че се занимаваме с неща, които не са ни работа, че е редно тези хора да си стоят в болниците и „да се лекуват”. Беше практически невъзможно да се разберем с изпълнителната агенция – Министерството на труда и социалната политика, която уж контролираше как управляваме финансиран от европейски фондове проект. В МТСП хал хабер си нямаха що е то европейски фондове и какво да правят с тях, та малки неправителствени организации като нашата им бяха любим отдушник на стреса от некомпетентността.

Най-трудно беше да понеса презрението на баща ми, който се срамуваше да каже какво работя, който смяташе, че трябва да си намеря „истинска работа”. В един момент невъзможностите станаха прекалено много, нашият малък екип се огъна и рехабилитационният център умря. И аз умирах по малко с него. Поуката от цялото преживяване беше ужасна: грижата за другия не е важна, тя не се цени в нашия свят. Хората, които се опитват да се погрижат за някого, са смешни и ненужни.

В този момент една холандска организация, управлявана от бивш мой преподавател, ми предложи да консултирам техен проект за подкрепа на психиатричната реформа в Русия. Съгласих се, защото нямаше какво друго да правя. Не исках да се отказвам от работата си. „Ето - казах си - сега отивам в един цивилизован свят, където грижата се цени.” Заминах.

Първоначално всичко вървеше чудесно: канали, Ван Гог, прекрасен рехабилитационен център, за какъвто у нас можехме само да си мечтаем, терапевти, отдадени на хората, за които работят. И така, докато една вечер въпросният мой преподавател и вече колега трябваше да ме вземе от хотела ми, за да отидем на някакво психично-здравно събитие.

Когато той почука, отворих вратата и веднаха разбрах, че нещо не е наред. Колегата ми, уважаван мъж и баща на три големи деца, самият той с психично заболяване, не приличаше на себе си. Лицето му беше разкривено, зениците – неестествено разширени, очите – зачервени и помътнели, юмруците – стиснати. Един от тях той стовари в лицето ми практически веднага, без да каже и дума. Излетях, ударих стената и се размазах на пода. Това беше само началото, побоят продължи, аз не се давах, но не можех да направя много срещу два пъти по-тъжък от мен мъж. Пищях, виках за помощ толкова дълго, че ми се стори цяла вечност, но никой не дойде. В един момент спрях да крещя, защото разбрах, че спасение няма да дойде, че е по-добре да пестя енергията си, за да мога сама да се измъкна от това необяснимо насилие.

Впоследствие се оказа, че то е много лесно обяснимо: системна злоупотреба с наркотици, спиране на лекарствата, които предотвратяват връщане в състояние на психоза, и тежък развод, за който ние нищо не знаехме. Но в този момент аз знаех само едно - спасението не съществува, то не е нещо външно, то е само в моите ръце, ако намеря сили. Намерих. Успях да се отскубна, изхвърчах през вратата разкървавена и синя и изтичах на рецепцията да потърся помощ. „Съжалявам, госпожице – каза администраторът, виждайки очевидно славянското ми име, - вие сама сте си избрала професията, сега ще трябва и сама да понесете последствията от избора си.” Разбитото ми чене увисна.

Ама този човек смяташе мен – слабичкото момиченце по джинси, тениска и черно сако, без грам грим - за проститутка и заради това ми отказваше помощ. Но какво, ако наистина бях? Всяко човешко същество заслужава помощ и спасение.

Излетях от хотела разплакана, не можех да се върна в стаята, защото колегата ми още беше там, той самият не на себе си. Бях повече ужасена, отколкото разгневена. Ето ме пак в същата ситуация, в същия свят, където грижата и хората нямат значение, Запад или Изток – без разлика, навсякъде е едно и също, спасение не съществува. И отново сбърках. Както си ревях до един канал, пред мен спря дребен, жилав мъж с посивяла, остра коса и красиво лице, който с тежък ирландски акцент ме попита какво става и имам ли нужда от помощ. Първоначално не го разбрах не заради акцента, а заради съдържанието на думите му – той ми предлагаше помощ, истинско чудо, но аз вече знаех, че чудеса не стават. Все пак му разказах какво се е случило. Мъжът побесня, грабна ме за ръка и ме повлече към хотела, където за нула време вдигна невъобразим скандал на рецепцията, саморъчно изхвърли колегата от стаята ми и настоя да повикат линейка за него. Когато видя как го качват в линейката, ирландецът просто ме потупа по рамото и си тръгна. „Ей, чакай! – викнах след него - мога ли да направя нещо за теб, аз дори не можах да ти благодаря, не знам името ти.” Викат ми Стю – усмихна се той, бързайки нанякъде.

Не можах да го спра, изчезна и се стопи все едно никога не е бил. Това беше първият и единствен случай в моя живот, в който някой не само ме спаси, но и не поиска нищо в замяна. Понякога се чудя дали не си бях измислила Стю. Обаче имам неопровержимо доказателство, че съществува – една памучна носна кърпа, с която ми избърса кръвта от носа, и която аз стисках, докато гледах как си отива.

После имах три дни до полета си към София и понеже не исках да виждам никого и нищо, стоях в хотела. Там, все още под влияние на тежкия шок започнах да пиша нещо, макар че не знаех какво. Впоследствие се оказаха началните три глави на първия ми роман.

Така и не можах да се отблагодаря на Стю, макар че го търсех къде ли не. Затова сега се опитвам да го направя по системата „предай нататък”. Старая се да съм Стю за някого винаги, когато мога. Не мога да съм при всички канали, до които някой плаче, но поне мога да се старая. И се старая. Светът има нужда от повече Стю.
Ключови думи:
Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Още по темата
Къде /ще/ ходите на море?