Наскоро ми зададоха особено оригиналния въпрос (на шега, разбира се): какви са бъдещите ми творчески планове. Аз пък се замислих и реших да отговоря съвсем сериозно, а именно: като порасна, искам да напиша книга за любовта, секса и брака в Афганистан, както и да стана сценарист на сериали. Не че на години не съм пораснала – тези дни закръглих онези „страшни” 40, за които се старая да съм убедена, че ще са по-забавни от 30-те, включвайки и бъдещите ми творчески планове.

Смятам обаче, че за гореспоменатите планове трябва да порасна още малко. В името на автентичността. Не, нямам никакви съмнения, че животът е по-шарен от литературата и предлага безброй сюжети и за книги, и за сериали. Имам обаче подозрения към много автори, а и откривам у себе си склонност на моменти да поукрасявам, обобщавам или по-лошо даже –

да лепя етикети и да се овъртолвам в клишета

А това четящият и зрителят го усеща. Или поне аз го усещам, а и доста ме дразни, когато се сблъскам със съшита с бели конци история или пък с такава, за чийто край се досещам още в началото и няма как да ме изненада. На моменти ми е почти обидно, че ме вземат за малоумна с измислените си „обрати” и трудно доказуема  правдоподобност.

Затова – и за документалистика, и за сценарии за сериали, пишещият трябва да порасне – на светоусещане.

За любовта, секса и брака в Афганистан съм изслушала куп истории... и 10 години по-зелена ако бях, сигурно щях да съм я написала тази книга за отрицателно време и с куп хващащи читателя джуфки. И щеше, разбира се, да е пълна със стандартните клишета за „хората от земите край Хиндукуш,  гробницата на империи” и други подобни.  Нещо преди 5 години ме спря да го направя – и слава Богу, оттогава насам продължавам да беля люспите на лука, откривайки нови и нови пластове във всяка нова история...  А и хич не ми става хубаво, когато чувам смислените критики на уважавани от мен афганистанци по отношение на две от любимите ми документални книги за страната, писани от чужденци.

Отплеснах се, а щях да пиша за сериалите. Та, аз обичам сериалите. Въобще, аз обичам дългите истории, тези, които могат да ми държат вниманието и въображението в по-продължителен период от време, да знам, че

там някъде ме чака поредната порция от фабулата

Още от ранна ученическа възраст се радвах на най-дебелите книги – гаранция, че удоволствието ще продължи по-дълго. И никога няма да мога да разбера хората, които четат края предварително. Абе, срамота е да го кажа на моите години, но хубавата книга си е по-добро преживяване и от оргазъм. Без никакви претенции за интелектуална мощ изгълтах „Война и мир” някъде в основното училище, защото беше в два тома, при това от дебелите... Тъжно ми беше, като свърших „Хари Потър”, в края на „Здрач” – също. Но от сегашния си опит осъзнах какви титанични усилия са положили авторките подобаващо зрелищно и комерсиално (особено Стефани Майер, Роулинг е по-сдържана) да турят точка на поредиците-бестселъри; прекрасни истории, започнати с вдъхновение, интуиция и страст, а после изплъзнали се от контрола на създателките си и превърнали се в гигантски мърчъндайзи...

Пак се отплеснах, но това е, защото се сетих са тъпанарския край на един от любимите ми сериали „Сексът и градът”, а именно – втората част на  филма, заради чието сценарно безсилие и обилно продуктово позициониране едвам изтраях двата часа в киносалона. Всъщност

усещането ми беше, че е създаден само за продуктовото позициониране...

и това ми вгорчи спомените от сериите на HBO

Аз обичам сериали, защото съм любопитна, привличат ме дълги истории, с всичките им детайли и метаморфози на героите. Искам да знам за живота на другите. Обичам и комедийни поредици, макар и не много от наличното да ме кара да се смея истински. Британският „Ало, ало” е блестящото изключение, истинска висока класа, но и Би Би Си си е класа. Много високо в класацията ми е и „Приятели”, който успя да се опази от глупави продължения и творческа суша в края си.

Рядко гледам телевизия, изключая новини. Какво друго заслужава внимание обикновено научавам от някакви лични източници... и така изгледах първия си турски сериал... името Шехерезада и фактът, че някакви работещи жени ставали в 5 сутрин да видят повторението, бяха достатъчни, за да го сваля от торент и... в следващите 2-3 седмици да изгледам всичките около 190 серии в ударни дози. С истински кеф – и от историята, и от актьорската игра, и от диалога, и от начина на снимане, и от музиката, и от края на историята. Краят на „1001 нощ” беше щастлив, както се и очакваше, но без да е сапунен и чак толкова хепи, колкото би бил в Холивуд например. Следващите общо два турски сериала, които почти проследих, бяха с нещастен край – но толкова правдиво звучащи, че нито за секунда не ми оставиха усещането за сценарна немощ. Смешни са ми всичките противници на турските сериали, които са гледали един епизод примерно,

но са готови да ги клеймят само защото са турски,

а не норвежки, да речем.

Та сценарната мощ за мен е първата важна съставка на добрия сериал. Ако я няма, и Брат Пит, и Анджелина Джоли, женена за него, но бременна с тризнаци от Къванч Татлъту, не биха спасили нещата.

А сценарната мощ, уви, не е така масово разпространена и резултатът е, че твърде много ширпотреба запълва денонощния ефир. Обичайните сериални продукти: любов, любовен триъгълник, секс, власт, пари, предателство, завист, зла свекърва, престъпление и т.н. по конспекта... не винаги са достатъчни за добра манджа. Оригиналните идеи, онези които я превръщат в гурме, са редки подправки. И веднъж покълнали, те изискват внимателно и мъдро отношение.

И затова... ако искам да съм сценарист, ще трябва да порасна още. И тогава ще се пробвам.