Този път темата в броя на сп. "Жената днес" е посветена на онези хора, които отказват да бъдат част от "модерното", затиснато от нови технологии общество. Вижте първия текст - галерия от образи, които... познаваме?

Може да сте се разминали с тях днес на път за работа. Може да не сте ги забелязали или да сте извърнали нервно поглед. Може да сте били отвратени от нелицеприятната гледка. Може да ви е лъхнала миризма на кисело, пот или амортизирана от годините плът. Всъщност най-вероятно изобщо не сте ги забелязали. Сигурна съм, че няма да ги забележите и утре...

Когато редакторът ми каза темата на броя, бях леко резервирана към „Аналоговите хора”. Ако трябва да съм честна, първата ми асоциация беше с аналоговите телефони. Помните добрите стари времена на дуплексите и дайл-ъп връзката с интернет. Когато ако се застоиш повече от 20 минути в мрежата, гневна съседка подпира палец на звънеца и възмутено обяснява, че спешно й трябва телефонът. Лицата от разказите по-долу имат точно такова въздействие върху „нормалните хора”. Те са стресиращият, истеричен звън, който разтърсва конвенционалното. Те са гневните съседи, които дори не забелязвате, докато не звъннат на вратата, за да нарушат иначе приятната ви вечер. Те са алармата на обществото. Те са и вакуумът, в който потъва собствения им звук. Те са шареният свят, заснет на черно-бяла лента.

Преди седмица бях на един рожден ден, на който стана дума за странните познанства, с които се сблъскваме. Нямаше как да не разкажа за него. Затова и сега започвам с Хари...

Облака

Първите му думи бяха: „Почерпи ме една бира.” Никога не съм можела да поискам дори цигара от непознат, а вярвайте, в един период доста оставах без никотиновото удоволствие. Когато Хари ме застреля с този въпрос, реагирах моментално – извадих пари и го пратих до бара да си вземе, каквото желае. Върна ми рестото до стотинка, изгълта бирата, оригна се щастливо и започна да говори. Бил синя каска, бил музикант, бил пещерняк, имал бил и апартамент. Вече не е синя каска, свири по улиците, за да изкара кинти за бира, екипировката му за дупките била останала някъде, ама не помни къде, а апартамента му го взели измамници.

С Хари се запознах на Иракли, където дните се сливат,

най-новите вестници са отпреди два дни, а „почерпи ме една бира” е най-често срещаната реплика между непознати. На това магично място Облака (както е известен господинът) прекарва цяло лято, освен... ако не е някъде другаде.

Когато се запознахме, Хари притежаваше един чифт шорти, които не носеше. Пък и му трябвали, само защото имали джоб, в който той съвестно беше прибрал личната си карта и „чипа за телефона” (т.е. SIM-а). Първите няколко дни бях убедена, че синята каска-уличен музикант дебне къмпингарите, за да им взема неща. Като под "неща" се разбират пари, телефони и всякакви странно попаднали на Иракли вещи. Оказа се, че единственото, което успява да развълнува Облака, са цигари, алкохол и някои вещества, които той употребяваше само след изричното съгласие на собственика им. Хари, който от 7 сутринта щастливо вееше пишка по пясъка, припозна в мен фигура, имаща нужда от спешна и незабавна грижа, ето защо от съмване той започваше да ми влачи благини от всякакъв порядък. Като се започне от топло кампари с бира и джин (в едно канче!) в 8 за разсънване и се стигне до услужливо сварен чай от татул.

Това, че рядко консумирах почерпките, не обезкуражи Облака, който всеки ден изгряваше като ясно слънце и след процедурата по поднасяне на дарове разказваше всякакви истории. На тръгване от Иракли, Хари натовари багажа и изми колата ми. После подскачаше в задното огледало, докато не се превърна в малка точка и не спрях да го виждам.

През зимата срещнах Хари на Попа. Кален, смърдящ на алкохол и повръщано. Все така чаровен, неудачен и загубен. Веднага ми предложи да попием съмнителна водка и ми се оплака от несгодите на столичния бездомен живот. Разменихме телефони и несериозна (от моя страна) уговорка за питие на някоя пейка.

От този момент досега всяка седмица Хари ми звъни. По-скоро клипва. Набирам го, за да му кажа, че съм заета през деня, а той да се възмути

как може да работя през цялата седмица

Хари всеки път обаче уточнява, че той ще черпи...
Има нужда от такива хора, които умеят да споделят нищото.
Апоропо Хари разбира от философия, музика, драматургия, литература...

Независимия

Наричам го условно така – Независимия. Не знам името му и не го познавам. Имах удоволствието да го наблюдавам на 22 септември в автобус 76. Рядко се намъквам в градския транспорт и всеки път, когато се озова в този паралелен свят, изпадам в културен шок. Та, както се возя навръх Деня на независимостта с мисли за всякакви зависимости, основно от неплатени сметки и липса на пари, от дъното на автобуса чух смях, смесен с псувни. Тогава го видях. Висок и слаб мъж на около 60. Кльощав, с изпити бузи, мътни очи, бяла дълга коса, пожълтяла от цигари брада и.... яркорозово червило. Дънковото яке и ризата, в които беше облечен, допълваше със сребриста дамска чанта, а цялостния си налуден вид - с усмивка.
Естествено, и смехът, и псувните бяха адресирани към него. Не съм много сигурна дали разбираше за какво става дума. Но дори и да беше така, не му пукаше. Возеше се прав, перфорирал билетче и с благо лице. Когато слезе на Орлов мост, подаде вече употребения билет на една леля (така де, да не се охарчи жената). Тя го изгледа с презрение и остави малката хартийка да падне безмилостно на земята. Гордият собственик на

розово червило и сребърна дамска чанта

се усмихна чаровно и подмина. Той беше единственият независим, когото видях на тазгодишния 22 септември. Нямам представа дали знаеше какъв празник е.
12 часа по-рано обаче една успяла бизнес дама, която знаеше смисъла на Деня на независимостта, ми разви подробно тезата, че е наложително да се обзаведа с гадже, което да ми купува неща. До това прозрение съм щяла да достигна неизбежно, ама ми трябвало още малко време...

Мариянка

Тя казва, че е циганка. Няма претенции да бъде ромка. Или поне ми обясни така, когато я видях за последно. Години наред при всяка среща малката Мариянка ми искаше по една цигара. Когато чаках някого нервно, цигането заставаше до мен, пушейки табиетлийски, и ми разказваше за всичко. От това как откраднала сладолед до съкровената й любов към Иво – продавача в магазина за мобилни телефони отсреща. 30-годишният младеж не отвръщал на чувствата на 9-годишната Мариянка, но пък й подарил запалка и химикалка. За запалката едни момчета я набили и й я взели, но химикалката още си я пазеше. След прочувствените разкази малкото цигане изпросваше още една цигара и отиваше да нагледа любимия през витрината.

Случи се в една съботна сутрин. Около 8 часа минавах покрай обичайното място, на което засичах Мариянка. А минавах оттам, защото се прибирах пеш поради изпиване на всички налични средства от един продължил няколко дни купон. Ходейки, само се молех да стигна до вкъщи, където имаше цигари и пари. В този момент чух пискливото й гласче: „Како, како, дай една цигара, ма.” “Нямам, Мариянче. И стотинки нямам. Някой друг път” - отговорих и вече подминала, чух: „Ама, како, како... ела, аз имам.” В този момент детенцето извади две шепи папироси от джобовете си и ми ги поднесе под носа. „Ето, имам всякакви – вземи си...” - предложи услужливо тя. Всъщност Мариянка е най-щедрият човек на земята...

Леля Бърборана

Изключително странно е да видиш толкова възрастна дама сама в кръчма. Сервитьорите се усмихват и обясняват дискретно, че понякога идва, тиха е и не досажда. Питам я иска ли нещо. Искала само да поседи и да погледа бука от детството й. Кръчмата преди 80 години е била двор. Играла е в него, а сега останалото дърво й дава чувството за „вкъщи”, разказва плахо. Поръчвам сок, лъжейки, че имам повод да почерпя. Баба Мария се притеснява, но все пак го изпива. В квартала й казвали Баба Бърборана.
”Много обичам да говоря. Целият квартал, или поне тези, които ме познават, ме наричат така”, обяснява леля Мария. „Хубаво е да се чувстваш вкъщи. Ти чувстваш ли се?”, пита ме тя и почти не очаквайки отговор, продължава.
„Възрастна съм. На 83 години. Имам пердета и на двете очи, почти не виждам, но трябва да се разхождам. А дойда ли тук, се чувствам много малка. Този бук е целият ми живот. Винаги е бил тук”, обяснява тя.
Държи ме за ръка с онзи родителски допир на меката уморена кожа и отново прескача от тема в тема. „Младите ме мислят за щура, когато вечер сядам при тях. И са сигурно прави – не приляга много на баба да обикаля заведенията като луда купонджийка.”
От думите й разбирам, че не си говори с хората с заведението. Идвала само за 10-ина минути, почивала си, гледала дървото и си тръгвала без много приказки. „Защо да ги занимавам със спомени, и то с давност 80 години?! Време отдавна отишло си, нищо незначещо за тях?!”, пита ме леля Мария.
Понякога обаче, когато видела сърдити лица, се опитвала да обясни,

че животът е прекрасен

Единственото, което е необходимо на съвременния човек, е любов, снишава глас Баба Бърборана. „Сега се живее много по-лесно. Не ви гонят, не ви тормозят, не спите в полицията. Имате право да мислите, да говорите и да чувствате. Това е всичко, от което се нуждае човек. Преди години всички бяхме толкова мълчаливи, колкото е букът в момента – виждаш всичко, но го пазиш в себе си, иначе играе брадвата”, пали се леля Мария и ме моли да набода хапка на вилицата й, защото не виждала нищо.
„Със старостта се живее трудно. Човек става безпомощен, детински неоправен”, извинява се дамата.

„Знаеш ли, че всяка вечер мъжът ми ме къпе?”

„Много ме обича. Чисти къщата, полива ме с душа, готви, откакто недовиждам. Въпреки че е по-голям от мен.”
Леля Мария е чудовищно натурална и честна. В синия й премрежен поглед няма лъжа... А няма положение „лъжа малко”. Човек или лъже, или не... Аз например лъжа.

Няма заключение за такъв текст. Няма извод и поука. Няма аналогови телефони с дайл-ъп, също както времето на тези четиримата от горните редове е отминало. Но пък те напук не спират да натискат звънеца ни като досадни съседи. Стига да искаме да ги чуем, че са отвън и ни търсят...

* По „Степният вълк” на Херман Хесе.