.

ladyzone.bg
18+
Вие трябва да сте поне на 18 години!
Достъпът до тази статия за лица под 18 год. е строго забранен.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

"Роджър Уотърс. Човекът зад Стената" - първата биография за създателя на "Pink Floyd"

Евгений Милов | преди 1 седмица
Роджър Уотърс
Снимка: Getty Images
Прочетете откъс от книгата на музикалния критик и журналист Дейв Томпсън

За някои той е лицето на класическите "Pink Floyd". За други той е създателят на един от най-великите албуми на рока. Смятан е за един от най-оригиналните текстописци от едно поколение, което буквално прелива от таланти. Роджър Уотърс обаче остава загадка за мнозина – рок звезда, която бяга от звездния статут и се бунтува срещу него.

"Роджър Уотърс. Човекът зад Стената" е първата пълна биография на легендарния музикант, написана от Дейв Томпсън. В книгата музикалният критик и журналист проследява живота на едно от най-важните имена на британския прогресив рок от следвоенна Великобритания до множеството войни, които той самият води както със себе си, така и с останалите членове на "Pink Floyd", музикалната индустрия и Маргарет Тачър.

Роджър Уотърс
Снимка: Getty Images

"Роджър Уотърс. Човекът зад Стената" включва ексклузивни интервюта с журналисти, приближени на великия рок музикант и със самия Уотърс. От детството му, през пускането на първия британски сингъл на "Pink Floyd", до соловата кариера на Уотърс, Томпсън акцентира върху най-великите постижения на музиканта, както с "Pink Floyd", така и като солов изпълнител. 

Уотърс, раздвоен между охолния живот, който печалбите от продадените албуми на Pink Floyd му носят, както и Уотърс, опълчен срещу цялата музикална индустрията –първата изчерпателна биография за живота на създателя на една от най-великите банди на всички времена представя всички негови лица, прецизно отсявайки истината от слуховете.

"Роджър Уотърс. Човекът зад Стената" руши стената, изградена около Роджър Уотърс тухла по тухла, разкривайки истинския характер на човека, който я е построил.

Роджър Уотърс. Човекът зад Стената
Снимка: Сиела

Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата "Роджър Уотърс. Човекът зад Стената" на Дейв Томпсън, издадена от "Сиела".

The Wall е първият солов албум на Роджър Уотърс. Той така и не казва това на бандата, защото все по-често има усещането, че такава не е останала. Последното турне на Pink Floyd, в което групата представя албума си Animals в Европа и САЩ, завършва, меко казано, доста напрегнато, след като на последното участие в Монреал, Канада, китаристът Дейвид Гилмор не е на сцената за биса, клавиристът Ричард Райт признава, че този албум не е сред любимите му, а барабанистът Ник Мейсън се е оттеглил от всякакви решения и дела.

Самият Уотърс се чувства раздвоен – от една страна, се наслаждава на разточителния живот, кой то успехът на Pink Floyd му позволява да води, но от друга, ненавижда компромисите, кои то този успех изисква от него – раболепниченето в индустрията, задоволяването на очакванията на публиката и справянето със самата публика.

Може би Уотърс съжалява за онова свое избухване, кое то се е превърнало в нещо като легенда, когато на този последен концерт от турнето се изплюва в лицето на един особено ентусиазиран фен. Но едва ли съжалява повече, отколкото за натрупалите се фактори, кои то го провокират да направи подобно нещо. 

Явно на колегите му Pink Floyd не им липсва особено. Гилмор и Райт работят над соловите си албуми, в кои то вероятно могат да освободят онези музикални демони, кои то Уотърс е хвърлил в клетка чрез все по-здравата си хватка над флойдското кормило, а Мейсън се занимава с продуцирането на последния албум на Steve Hillage, Green, както и с втория албум на The Damned – една от по-амбициозните банди на британското пънкрок движение.

Слуховете твърдят, че пънкарите са поискали от лейбъла да им осигури услугите на отдавна напусналия основател на Pink Floyd Сид Барет, но тъй като не бил на разположение, им предложили Мейсън. Съществува ли още групата Pink Floyd? Като име, да. Като постоянно присъствие на рафтовете в музикалните магазини, да. Но има ли нужда да съществува Pink Floyd? Това е един коренно различен въпрос. Уотърс продължава сякаш тази банда не съществува.

Това се оказва доста по-лесно, отколкото повечето хора очакват. Още от времето на албума Wish You Were Here от 1975-а Уотърс се оплаква, че традиционното звучене на Pink Floyd го дразни, че е ограничен от нуждата да поставя в рамка все по-страстния си мироглед и че се е оставил да пропадне в „типичната“ за Pink Floyd епика.

Уотърс е изморен от безкрайните китарни сола и продължаващите цяла вечност ексцентрични клавирни изпълнения. Писнало му е да определят музиката му като „спейс рок“ и ненавижда факта, че слушателите му се опияняват и дрогират от атмосферата на музиката му, вместо да се надигнат под съпровода на текстовете му и да сринат обществото със земята.

Точно за това се разказва в песента Sheep от албума Animals: за феновете, кои то четат в списанията и слушат приятелите си как трябва да се държат на музиката на Pink Floyd, без дори да осъзнават, че е възможно тя да носи много по-възвишен смисъл в себе си. За тези хора творбите на бандата не са нищо повече от поредица от сладки звуци и прескачащи се стереоефекти, кои то да разведрят и оживят поредната нощ около бонга.

Феновете се поя вя ват на концертите, облечени като ходещи сергии, сякаш ще им бъде наложена глоба, ако не са в крак с флойдската мода – спомен, който по ирония на съдбата е съживен след повече от тридесет години, след като сред изненадите в бокс сета Immersion2 е сложен копринен шал от седемдесетте.

Това е проблем, срещу кой то Уотърс винаги се е борил. Десет години по-рано, в самото начало на кариерата на Pink Floyd, той казва: „Нямам нищо против хората, кои то идват [на концертите ни] и кои то ни слушат в домовете си, но те имат лошия навик да сравняват всички. Постоянно спорят коя група е по-добра от еди-коя си. Това е като да слагаш определения на учебниците“.

Все пак Уотърс се опитва да говори с останалите в бандата. Гилмор се наслаждава на протяжните си сола, а Райт никога не е бил по-щастлив, че може да разтегли един клавирен мотив до края на света. От друга страна, на Ник Мейсън, кой то някога е бил най-близкият приятел на Уотърс в групата (и кръстник на сина му, Хари), хич не му пука.

Дошло е време, осъзнава басистът, да се върне към корените и като се има предвид двучасовият демоматериал, кой то включва в бокс сета Immersion на албума The Wall през 2011-а, макар и не особено качествен като звучене, той показва колко далеч са били от нормите на Pink Floyd тези корени. Когато говори за първия си едноименен солов албум от 1978-а, Дейвид Гилмор отбелязва, че се е опитвал да избяга от култа към музикално съвършенство, издигнат около Pink Floyd. Ве роят но го е казал, преди да чуе демо записите на Уотърс.

Тук няма нищо, кое то да очарова феновете на групата, нищо, наподобяващо пасторалните картини или продължителните импровизации. Половината от „песните“ дори не могат да се нарекат такива, те са просто избълвани със скоростта на раздразнението думи, сипещи се върху звуци, кои то може би оформят (а може би не) мелодия, изсвирена, изблъскана или изтрещяна под тях. Сякаш Уотърс създава изцяло нова форма на музика, в коя то самите думи се превръщат в такава – сричките са синтезаторите, а съгласните са конга барабаните, – това е музиката, в коя то Боб Дилън открива своята картечна поетика и от коя то далеч в бъдещето ще се появи суровата вокална настойчивост на рапа.

Уотърс винаги е писал от сърце, но сега като че ли изригва направо от душата си. Текстовете му винаги са били лични и отново са такива. В своята демо форма The Wall не е нов албум на Pink Floyd. The Wall е първият порочен том от една разголваща автобиография, който тотално сменя посоката и минава през разрушението на един начин на живот, станал възможен благодарение на успеха и популярността на Pink Floyd. Първоначално главният герой в историята е кръстен Роджър – по-късно Уотърс го променя на Пинк и така събужда все още горчивите спомени на шефовете на музикалната компания, кои то някак си очакват някой от членовете на бандата да се кръсти Пинк Флойд – и се проследява ранният му живот чрез разгръщащото се повествование.

В годините след издаването на The Wall и напускането на Уотърс от бандата става модерно да го описват като диктатор, като жесток владетел, който яростно твърди, че единствено пътят, кой то е избрал, е правилният. Приятелите му обаче ще потвърдят, както и самата история, че не е точно така.

Уотърс никога не е принуждавал хората да правят нещо, кое то е смятал, че е най-добро за него. Той е искал от тях да правят това, кое то е смятал, че е най-добро за музиката. Уотърс е човек, кой то ненавижда мързела и не понася нагласата „абе, става“, коя то много хора, веднъж яхнали

вълната на успеха, споделят. Личните му стан дарти са толкова високи, че дори само намекът да се поеме по по-лесен и пряк път за него е целенасочена обида. Нима е много да иска от другите да дават всичко от себе си?

„Всички имахме възможност да творим колкото си искаме – разказва Уотърс. – Никога на никого не съм казвал: „Недей да твориш, не ти искам идеите“. Отчаяно желаех всички в групата да допринасят за нея колкото се може повече. Проблемът беше, че на Ник въобще не му се занимаваше, а Дейв и Рик не бяха особено плодовити творци. Така че... аз, като по-идеен, трябваше да запълвам празнините и да създавам продукция – което и правех и продължавам да правя, очевидно е.“

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
С какво спите?