.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Кен Киси: Колкото си по-луд, толкова повече власт можеш да имаш

Евгений Милов | преди 1 седмица
Кен Киси
Снимка: Getty Images
16 години без култовия писател, автор на "Полет над кукувиче гнездо"

На днешния 10 ноември света напуска един от най-ярките гласове на американската литература през 20 век - Кен Киси, автор на култовата класика "Полет над кукувиче гнездо". Писателят се ражда на 17 септември 1935 г. в Ла Хунта, като завършва художествено писане в Станфорд. Повратен момент в живота и творчеството му оказва 1959 г., когато се записва за доброволец в правителствена програма за изследване на психеделичните вещества като ЛСД и мескалин върху съзнанието. 

Вдъхновението за "Полет над кукувиче гнездо" (1962) идва от разговорите му, често под въпросните психеделици, с пациентите на психиатрична болница за ветерани от войната, където работи нощна смяна като санитар. Спомени, които става основа за едни от най-ярките образи в книгата, която пише като дипломна работа за университета.

Кен Киси
Снимка: Getty Images

Киси насърчава пациентите да експериментират с веществата, тъй като не смята, че има луди хора, a по-скоро, че са изтикани извън обществото, тъй като не отговарят на общоприетите разбирания за това как трябва да действат и да се държат хората. Творбата носи силно протестно звучене срещу властите, правителството и системата, като моментално превръща Киси в култова фигура през 60-те години на миналия век.

Кен Киси умира на 66-годишна възраст от чернодробен рак през 2001 г. Почитаме живота и творчеството му, като ви предлагаме да прочете кратък откъс от "Полет над кукувиче гнездо".

***

Макмърфи сигурно знаеше най-добре от всички, че тоя наш наперен вид е само показ, тъй като той все още не можеше да накара никого да се разсмее истински. Може би не разбираше защо пък да не сме в състояние да се смеем, но във всеки случай на него му беше ясно, че човек не е действително силен, щом не вижда смешната страна на нещата. Всъщност той така упорито се стараеше да ни покаже смешната страна на нещата, че аз даже си виках дали пък не остава сляп за другата страна, дали пък е неспособен да види кое е онова, дето така ни пари в стомасите и изгаря смеха ни. Може би и момчетата не го виждаха, а само усещаха от всички посоки действието на различните лъчи и честоти, насочени така, че да достигат всекиго и да го пречупят, може би само усещаха, че Системата работи - аз обаче го виждах.

Така както човек вижда промяната у някого, с когото не е бил заедно дълго време, докато другите, които го срещат непрекъснато, ден след ден, не могат да доловят промяната, понеже е постепенна. По цялото крайбрежие виждах следите от това, което беше направила Системата от времето, когато за последен път бях пътувал така, неща като например - влак, който спира на някаква гара и изсипва цял куп мъже в еднакви костюми и шапки от един калъп, изсипва ги като люпило напълно еднакви насекоми, полуживи същества, които, "фт-фт-фт", слизат от последния вагон, после надува свирката си и потегля през унищожената земя, за да изръси някъде другаде ново люпило.

Или такива неща като петте хиляди къщи, излезли съвсем еднакви от една и съща машина и подредени по хълмовете край града, при това толкова пресни от фабриката, че все още бяха навързани една за друга като наденици или като табелата, която гласеше: "Свийте си гнездо в Уест Хоумс. За ветераните от войната - без първоначална вноска!", или като игрището в подножието на хълмовете, заобиколено от телена ограда, до която имаше друга табела с надпис "Училище за момчета "Св. Лука" - по обширната чакълеста площ играеха на дръпни-падни пет хиляди хлапета в зелени кадифени панталони, бели ризи и зелени пуловери. Редицата се мяташе, извиваше се и подскачаше като змия, и при всяко дръпване малкото момче от края изхвърчаваше и се затъркулваше към оградата като трън. При всяко дръпване. И винаги беше същото момченце, все същото.

Всичките тия пет хиляди деца живееха в петте хиляди къщи, собственост на ония мъже, които слязоха от влака. Къщите така си приличаха, че децата често бъркаха и се прибираха в други домове, при други семейства. Никой не забелязваше това. Те вечеряха и си лягаха да спят. Забелязваха единствено малкия хлапак от края на редицата Той винаги беше толкова изподраскан и изранен, че където и да отидеше, си личеше, че не е на място. Той също не можеше да се отпусне и да се засмее. Страшно е трудно да се смееш, когато усещаш лъчите, които идват от всяка профучаваща кола, от всяка отмината къща.

***

Кен Киси
Снимка: Getty Images
Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Слагате ли си противогрипни ваксини?