.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Цветните чудовища на Владо и Боряна

Диана Георгиева | преди 5 години
Цветните чудовища на Владо и Боряна
За "Капризите на Оливър" - една наистина впечатляваща детска книжка и авторите й, които са българи, но живеят в Ел Ей, имат две деца и...

Признавам си, че когато ми попадна книжката „Капризите на Оливър”, не знаех почти нищо за авторите й – Боряна и Владимир Тодорови, но бях особено очарована от илюстрациите в нея – едновременно анимационно реалистични, закачливи, но и с някакъв загатнат мрак по ръбовете на картинките. Оказа се, че това е втората им обща детска книжка – първата не е издавана у нас и се казва „The Moon Rock”. Всъщност Владо и Боряна живеят в Лос Анджелис, където отглеждат двете си деца, а той се е разписал с работа по филми като „Космически забивки”, „Хари Потър”, „Стюарт Литъл 2”, „Полярен Експерс” и много други. Какво е да си аниматор, художник, баща и да си част от „голямото кино”; за България, Лондон и трябва ли да са детски "детските", вижте сами:

Започвам направо - „Капризите на Оливър” не е първата ви детска книжка?
Владо: Това е втората ни съвместна книга с Боряна на аглоезичния пазар, но е първата, която излиза едновременно и в България - нашият български дебют. Скромен, без претенции. Първата ни книга се казва “The Moon Rock” („Лунният камък) и излезе преди близо 3 години… засега само на английски, но имаме надежда да се появи в близко бъдеще и на българския пазар.

Прилича ли на "Капризите на Оливър"?
Владо: Доста по-обемна е от „Оливър” - и като текст, и като илюстрации. И за разлика от нея, не е толкова “детска”, даже би казал, че е малко страшничка. Всъщност любопитното е, че имахме шанса почти веднага с излизането на „Moon Rock”, филмовите права да бъдат откупени от Робърт Земекис и Disney. Две години се работи по филмовия й вариант. За съжаление и по ред причини студиото се отказа и засега, както често се случва, проектът пропадна.

Имате две деца – момченце и момиченце. Те ли ви вдъхновиха?
Владо: До голяма степен… да. След “The Moon Rock”, която както споменах е доста мрачна, имахме нужда от нещо по-весело, по-цветно и по-забавно. И по-кратичко. Наблюдавайки всекидневно децата ни, процеса на израстване: от ранните им “капризи” и тръшкане, ревове и глезотии, през узряването и “помъдряването”, се роди идеята за история с оживяващи, материализиращи се детски демони. Чудовища в очите на родителя, но “приятели” и съдружници в очите на детето. Така че - не ни беше много трудно, тези “демони/капризи” бяха пред очите ни всеки ден, просто трябваше да им измислим имена, роли и задачи, и…историята беше готова. Естествено, винаги накрая “войната” приключва, чудовищата се прибират обратно в чекмеджето и детето пак ти става приятел… Докато не стане тийнейджър и не започне нова война, с нови оръжия.
Снимка: Личен архив

Боряна: Определено децата ни бяха вдъхновението, както и поведението на техните приятелчета. Синът ни беше на три годинки, когато се роди сестра му и животът в къщи стана мнoгo „интересен”.

Любопитно ми е тогава - приличат ли вашите деца на нарисуваните Оливър и Поли?
Владо: Момиченцето Поли определено повече прилича на дъщеря ни Ангелина, отколкото Оливър - на сина ни Алекс. Използвал съм снимки и на двамата, но в процеса на работа него доста го промених и не остана почти нищо от оригинала. Основната причина беше, че той много бързо порасна, чертите му се промениха, а нашият герой трябваше да изглежда  по-малък. По принцип аз постоянно ги карам да ми позират за различни проекти, по които работя, особено сега - след като пораснаха и захвърлиха “капризите”.

Снимка: Илюстрациите са много красиви, но все пак има и някаква едва доловима визуална провокация, която би се харесала и на възрастните, не само на децата?
Владо: Е, от това не мога да избягам, колкото и да се старая. Трябва да видите “The Moon Rock” и от там да ви лъхне такъв мрак… Искрено се старах това да не се случи с “Оливър” и си въобразявах, че съм успял, но тук несъмнено оказва голямо влияние и филмовата ми работа. Със сигурност се прокрадва един нюанс от характера ми…не бих искал да го нарека песимизъм, както и не искам това, което създавам, да оставя впечатлението, че животът е постоянна веселба. Дори и когато е насочено към детска аудитория. А и по принцип смятам, че книгите (както и филмите) се купуват от родителите за децата им, така че трябва да има нещо, което да хване окото на възрастните, нали?

Вероятно (усмихвам се). А как ви хрумна да одухотврите капризите и да им дадете тяхна собствена самоличност в "лицата" на три разноцветни топчета?
Боряна: В английския език съществува изразът “to throw a tantrum” – буквално преведено  - “да хвърлиш каприз/избухване/истерия”. На български казваме “да хвърлиш къч”. Точно този момент на “хвърляне” беше в основата на нашата "хрумка". После се разви идеята за това как едно дете “замерва” родителите си в пристъп на ярост с нещо по-конкретно/одушевено. И така се родиха трите топчета-капризи. От буквалното към преносното и обратно.       

Мислите ли, че с годините капризите стават по-големи и цветни чудовища, заедно с нашето собствено порастване?
Владо: Чудовищата определено стават по-големи и повече на брой, но дали стават по-цветни… не знам. По-скоро стават черно-бели и доста по-страшни понякога. Нито са пухкави и сладки, нито имената им звучат приятелски. Май пак песимистът се обажда в мен (усмихва се).
Боряна:
След определена възраст се предполага, че можем да се владеем, да не си изпускаме нервите и да не изпадаме в истерии. За съжаление има много възрастни хора, които се държат като малки деца и тропат с крак за щяло и нещяло...

Снимка: Личен архив
В този смисъл - как може една майка да се справи с капризите на детето - ако вземем например майката в книжката...?
Боряна: Образът там е на жена, която се бори на няколко фронта в ролята си на майка.  Печели и губи битките, но не се предава. Най-лесно е да вдигнеш ръце и да кажеш на детето “прави каквото искаш”. Много по-трудно е да се вникне в основата на детския проблем и да се търси решението. Да си добър родител не е лесна работа. 

Снимка:

А къде според вас е предизвикателството в книжките за деца?
Владо: Не обичам да деля аудиторията на деца и възрастни, на сериозно и несериозно. Те не по-малко от възрастните имат нужда от качествен продукт. Мисля, че децата по принцип са подценявани и по тази причина много често им се предлага умишлено опростена форма, независимо дали ставе въпрос за книги, филми или музика. Не съм съгласен с презумпцията, че детето възприема всичко първосигнално и години наред трябва да му се поднасят само пръчици и балончета. Естествено, говоря най-вече за визуалната страна на една илюстрирана книга, но това с пълна сила важи и за съдържанието на историята. Предпочитам да “натоварвам” децата, а и не само тях - и с картините и с текста - да ги накарам да се задържат колкото се може по-дълго на страницата, да се вглеждат в детайлите… А не да прелистят книжката веднъж и после да я захвърлят. В този смисъл за мен предизвикателството е еднакво голямо независимо към коя възрастова група е насочена книгата. Старая се да е качествена.
Боряна:
За мен предизвикателството е в това да накараш едно дете да се разсмее и да се замисли.

Вие самите на колко сте години?
Владо: На 47
Боряна:
На 45, а децата ни са вече на 7 и 10.

Освен вашите, кои са любимите ви детски книжки?
Владо: Много са. Имам слабост и сентимент към “The Hobit” на Толкин. „Алиса” на Луис Карол също ми е любима... Винаги са ме привличали визуални текстове, светове и образи, които веднага започвам да виждам и моментално знам как изглеждат. Това се отнася не само за детската литература. Харесвам също Нийл Геймън и Тери Пратчет. И двамата притежават много добро чувство за хумор и то не съвсем по детски.
Боряна:
Пипи Дългото Чорапче” и приказката за Снежната Кралица.

Владо, ти как изобщо реши да се занимаваш с анимация?
Киното винаги ме е привличало. Още от годините, когато учех в Художествената гимназя, непрекъснато мислех за формата, за моста между рисунка и движение. И анимацията беше естественият отговор на това търсене, идеалното съчетание между двете. Така че нямаше много колебание какъв да е пътят.

Работил си по филми като „Стюарт Литъл 2”, „Хари Потър”, „Космически забивки”, „Полярен експрес” – какво беше чувството да си част от толкова грандиозни и в крайна сметка - доста успешни проекти?
Мъча се да си припомня как съм се чувствал тогава, защото всички изброени заглавия са в миналото. От сегашна гледна точка- нищо особено… да съм част от такива проекти отдавна е ежедневие и човек свиква да не му прави впечатление. Но тогава… несъмнено съм се чувствал безкрайно привилегирован, че съм имал късмета да попадна в тези продукции. Що се отнася до успешни, то никoй не знае в началото на един филм дали ще има успехи или не, И не това ни вълнува по време на правенето. Е, за Хари Потър се знаеше (усмихва се).

Кой от тях ти е оставил най-хубаво чувство?
Имам много приятни спомени от всички. Всеки един ми е носил различни изживявания и срещи с много интересни и талантливи хора. Но като че ли „Полярният Експрес” ми е най- на сърцето. Може би защото от там започна  връзката ми с режисьора Робърт Земекис, която продължава вече десет години. След Експреса, работихме по “Беулф” и “Коледна песен” заедно, както и по нашата книга “Moon Rock”. От него съм научил страшно много.

Снимка: А откъде черпиш вдъхновение?
Аз не си падам много по вдъхновението. Не че го нямам, но не мога непрекъснато да разчитам на него. Работата не може да чака (особено в киното) - трябва да се свърши с или без вдъхновение. Иначе се влияя от всичко, което виждам… художници, филми, фотографии… попивам това, което ме впечатлява, ”крада” или “взимам на заем” - което мога. Но мисля, че най-силно влияние в работата ми оказа компютърът. Откакто превключих на Digital art, стилът ми коренно се промени - като че ли за добро. Много неща от невъзможни, станаха възможни.

Какво е новото в анимацията напоследък?
Аз отдавна не съм пряко свързан с анимацията, но следя внимателно какво се случва, най-малкото покрай децата ми, които попиват всеки нов филм. Отдавна всичко е триизмерно, прави се на компютър… почти е невъзможно да видите рисуван на ръка филм. Прави ми впечатление, че анимацията като съдържание все повече се цели не само в детската публика, но се опитва да привлече и възрастните, става по-зряла…За разлика от игралното кино (говорим за Холивуд), което става все по-инфантилно.  

Анимацията е много трудоемка, екипите обикновено са огромни и работят доста време – кое е нещото, което те държи фокусиран и кое е най-важното умение, за да се получи добре крайният резултат?
Средно работата по един пълнометражен анимационен (а и не само) филм, продължава около две-три години. Това, което мотивира (освен заплащането), е чувството за отговорност. Не обичам думата “професионализъм”, но ще трябва да я използвам в случая. Хората около теб мотивират - с таланта си, с етиката и с отношението си към работата. И също така борбата за оцеляване е силен стимул - ако се отпуснеш  и разлигавиш, веднага има кой да те замести.

Трудно ли е за един българин да се вмести в "голямото кино"?

Еднакво трудно е независимо дали си българин, французин или италианец. Националността тук няма никакво, ама никакво значение. Филмовата индустрия е демократична и хич не се интересува от етнос и произход, няма класова система. Други са критериите. Този град (Лос Анджелис) е пълен с хора, прииждащи от цял свят, които чукат на вратата на тази индустрия, напират, търсят своето мисато вътре. Всички са таланливи, подготвени и работят яко. Така че талант и много работа, но…има и едно трето нещо, в което съм убеден, и то се казва късмет или както щете го наречете - съдба, предопределеност, да си на точното място в точното време…

Разкажи повече за работата си в момента?
От половин година насам съм захвърлил почти всичко друго, за да се концентрирам върху последния ми личен проект - илюстриран роман. Мисля го едновременно и като книга, и като филм, но не знам кое от двете ще стане първо…най-вероятно книгата. Още е рано да говоря каквото и да било, но само ще кажа, че определено няма да е детска книга.

А през това време Боряна с какво се занимава?
Боряна:
Като изключим отглеждането на децата, се опитвам и да пиша. В момента работя над две книги. Едната е за юноши, другата за малки деца. 

Как минава един ден във вашия дом?
Боряна: Карам децата на училище и от 9:00 и до 2:00 имам възможност да работя. След това ги прибирам и се започват домашни, водене на спортни заниманя, игра с приятелчета... Докато се обърна е вече време за вечеря и лягане. По-голямата част от деня ми се върти около децата.
Снимка: Личен архив

Да се върнем малко назад във времето - страхувахте ли се да заминете да живеете в САЩ – все пак е на един океан и малко разстояние от тук?
Владо: Не, ни най-малко. Преди да се преместим за постоянно там, живяхме почти десет години в Лондон, така че промяната не беше толкова драстична. Светът се оказва доста малък, когато го обиколиш няколко пъти.
Боряна:
Не! За мен беше и си остава едно невероятно приключение.

Какъв е Ел Ей във вашите очи?
Владо: Ел Ей е нещо средно между гигантски курорт и индустриална зона - с един много мек, умерен климат. Но за мен е най-вече работно място. Работата ме доведе тук, така че аз гледам на града като на огромен офис. Също така е и дом за нас и за децата ни, които са родени тук, ходят на училище тук... Ел Ей е труден за заобичване, особено в началото, но с времето свикваш и лека полека откриваш скритите му хубости.
Боряна:
Един невероятно интересен град, който на пръв поглед те заблуждава и си мислиш, че е безумно скучен и грозен. Всичко тук е разпръснато в “хоризонтална” линия  и доста време трябва да мине, за да откриеш съкровищата му. Ню Йорк, Лондон, Париж, Токио са също големи градове, но интересното при тях е на “вертикална” линия и се вижда по-бързо.

Липсва ли ви България?
Владо: Не! Защото прекарваме средно по 3-4 месеца в годината там. Имам късмета да мога да работя откъдето поискам, от известно време насам не съм географски обвързан с дадено място. Давам си много добре сметка каква огромна привилегия е това и се старая да се възползвам максимално. Така че, в момента в който децата излязат във ваканция, се качваме на самолета и сме в София.
Боряна:
На мен с годините ми липсва все повече. Колкото повече остарявам, толкова по-сантиментална ставам. Иска ми се децата да се виждат с бабите и дядовците си по-често, но това е невъзможно.

Следите ли какво се случва тук – не само политически и социално, ами и какво става в изкуството?
Владо: Разбира се. Както споменах, прекарвам доста време в България и съм запознат както с политическия, така и с културния живот. Естествено, културният ме интересува в пъти повече. Старая се да го следя доколкото мога, макар че лятото, когато съм в България, е малко мъртъв сезон. Когато съм в Лос Анджелис, чета електронните издания.
Боряна:
Владо ме информира. Аз нямам време да чета български вестници.

Кой беше последният български филм, който гледахте и какво мислите за него?
Владо: Миналата седмица гледах “ТИЛТ”, българското предложение за чуждестранен "Оскар". Братя Чучкови са в Ел Ей и ме поканиха на прожекция за пресата и voting Academy members. Филмът е много добър и искрено им желая успех, не само на "Оскар"-ите, но и на други фестивали и форуми. Радвам се на “новото” българско кино.

За финал - какво искате да ви се случва занапред?
Владо: Иска ми се да съм в относително добро здраве, за да мога да продължавам да върша нещата, които обичам да върша - филми, книги…Да успея да осигуря децата си, да ги видя пораснали. Все обикновени, прости желания. Не искам много, нали?
Боряна:
Ние пропуснахме едно поколение, защото закъсняхме с децата. Имаме приятели, на които вече им се родиха внуци, а докато ние стигнем до там, ще сме сигурно над 70! Така че искам да сме здрави, за да отгледаме нашите деца и ако имаме късмет, да видим и техните .

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Слагате ли си противогрипни ваксини?