Казваш, че аз съм твоето „у дома”, че искаш вечер да се прибираш при мен, а сутрин да съм първото нещо, което среща погледът ти, щом отвориш очи. Но ти не знаеш, че моето „у дома” е летливо понятие. То е недиференцирано, неустойчиво и вечно гравитиращо около ръба на разпада.

Прибирам се вкъщи, за да бъда сама. Там творя, там мечтая и визуализирам. Бъдещето. Там плача, там работя, чета, пиша, водя истински или въображаеми диалози – почти целият ми свят в няколко десетки квадратни метра. Но моят дом не е моят свят.

Аз почти не го забелязвам

Усещам го с някакви странни сетива на гърба си и знам кога е започнал да попива от вътрешния ми хаос. Тогава се втурвам да чистя и подреждам. И все пак след няколко дни с изненада откривам, че цветята, които винаги са стояли пред погледа ми, докато работя, се влачат с изплезен език по пода. Каква ти изненада? Вече не помня от колко време не съм ги поливала. Как успявам изобщо да ги фокусирам, преди да са предали богу дух, си остава върла загадка.

А сега и ти ще станеш част от обитателите на дома ми. Ами ако започна и теб да не забелязвам в един момент? Не се гордея с това си качество, или по-скоро дефицит на качество да бъда тук и сега. Сякаш съм лишена от една особено важна сетивност за конкретиката и ми е много по-лесно и уютно да пребивавам в безплътни пространства. Цветята не могат да го правят, но ти ще ме подръпваш ли по-често по ръкава, за да не забравя за теб? Ще бъдеш ли ръката, която държи връвчицата на хвърчилото? А ще можеш ли да го следваш в неговия полет? Поне от време на време.

Защото мен периодически започва да не ме свърта. Тъкмо ще си решил, че най-сетне съм пуснала корени, и нещо ще захване да ме гложди отвътре, ще стана неспокойна и единствено ровенето в интернет за полети и нови дестинации ще успява да уталожи тревожността ми. За известно време.
Постоянните неща ме задушават в зародиш.

Но можеше сам да се досетиш – затова и вчера за пореден път отказах да подпиша трудов договор (просто противоречи на светоусещането ми такова обвързване), затова мисълта да работя в офис с фиксирано работно време и регламентирани отпуски ме потриса, затова никога няма да си направя татуировка, освен временна.

Ще понесеш ли да съм толкова невкоренена, че и домът в житейската ми картография да е временен адрес, променлива категория, рехаво понятие? Аз живея със стегнати куфари и имам нужда от постоянното фоново усещане, че хоризонтът е магнетично далече, че съществуват неизследвани територии, че светът ме приканва. Не мога да се задоволя с едно малко късче от него. Ненаситна съм да го имам целия. И ако избера дом, сякаш ще се откажа от всички потенциални домове там някъде. Затова си оставам вътрешно бездомна.

Чувал си за самодивите, нали? Само ако й откраднеш ризата, можеш да закрепостиш самодивата за дома си като твоя жена, която ще ражда деца, ще се грижи за къщата, ще поддържа огъня в домашното огнище.

Но тя само ще играе на опитомена –

едното й око винаги ще гледа към тежката ракла, в която е заключена ризата й, и в сърцето й тайно ще тлее копнежът да си я върне. Тя ще обича децата си и мъжа си, но в момента, в който се сдобие отново със своята бяла дреха, поемайки дълбоко в гърдите си сладкия дъх на свобода, ще отлети завинаги и няма да се обърне назад.

Е, добре, ти не ми открадна ризата. Аз ти я подарих. Временно. А какво ще стане, когато си я поискам обратно? Не, аз няма да се преструвам, съвсем искрено ще си поиграя на дом и семейство, вероятно ще се самозабравя в играта и ще повярвам, че е наистина, но знам, че и това ще е до време. Ще си получа опитността, ще я сгъна прилежно, ще я положа внимателно като съкровище в куфара и ще си замина.