Излабванка – така наричаме в моя роден град броенето на децата, които ще участват в играта, придружено с някаква песничка или стихче с ритъм. На повечето места е известна като броилка, броенка или броеница. Думичките се произнасят бавно, а на всяка срички се посочва поредното дете. Така разбирахме кой ще жуми, кой ще се крие, кой ще гони.
Най-често се излабвахме така: „Ала-бала-ница, турска паница. Ой, гиди Ванчо, наш капитанчо! Ходи по седенки, люби тетевенки, те му дават круши, той навири уши!”

„А, да! Няма пак аз да жумя! Пепо да жуми!”

Надига се детски глъч, може и малко да се посбутаме, да си разменим обиди. Освен Ани, аз съм единственото момиче на улицата. Винаги ме избират за вратар, когато има мач, защото никой от мъжката банда не иска да е там. А аз, за да играя с тях, трябва да спазвам техните правила. Спорът обаче завършва толкова бързо, колкото е и започнал. Бързо забравям, че Пепо преди 3 минути и 26 секунди ми е казал, че повече няма да играе с мен и вече не ми е приятел. Добре, ще жумя! Ама, другия път той  ще е на вратата!

Кварталът ни беше тих. Автомобили минаваха рядко. Улиците бяла по-скоро площадки за игра, отколкото трасе за преминаване. Спускахме се с колелетата от най-високото място и префучавахме през кръстовищата, без да се оглеждаме. (Веднъж префучах дори през един човек и го бутнах на земята. Ядоса се и ме пита къде гледам. Е, там си гледах – по улицата, и него го видях, ама…). Нарисуваха ни бяла ивица на асфалта, където трябва да спираме, и знак STOP ни сложиха. Но това са си някакви игри на големите. Ние не ги разбираме. Знакът само малко ще ни пречи да се катерим по черницата, нищо друго.

Филия с лютеница и дъвки „Идеал”

След обяда излизахме с бузи, нацапани с лютеница. А понякога и с филии в ръка, защото нямахме никакво време да ядем спокойно, в кухнята, на масата. Има толкова по-интересни неща за вършене. Сваляхме дъските на пейките и си слагаме някъде на сянка. Играехме на карти или пък свивахме фунийки от списание „Жената днес” и „Лада”. Другото списание, от което ставаха, беше руското „Миша”. Но то малко ни се свидеше – имаше хубави картинки. Ако някой имаше пари, можеше и дъвки „Идеал” да купи, за да видим какви картинки ще ни се паднат. А, тая с Червената шапчица я имам – не ми е интересна.

"Нашите не дават баба и дядо да ме гледат, щото са скролетици."

А около 17 часа всичко утихва. Прибираме се, за да гледаме детските по първа програма - „Васко да Гама от село Рубча”, „Синьо лято”, „Призраци в блока”, „Бенджи, Закс и звездния принц”, „Гостенка от бъдещето”, „Таралежите се раждат без бодли”, „Децата на Чоки”, „Мечето Ръкспин”… Момичетата мечтаеха да имат вълшебния пръстен на Арабела, момчетата искаха да има шапката на господин Тау, а всички искахме да можем да летим като Летящия Честмир, щом помиришем някое цвете. А после се редувахме да повтаряме любимите фрази: „Пък ти ку знаиш кви уши имаш зад очите! и „Абе как можа да пишеш, че врабчетата са наредени като кебапчета по жиците? - Еми, гладен бях!”.

Бели по къси панталонки

Вечер най-обичахме да седим на пейките. И да крадем кайсии от дворовете обичахме, и да слагаме валериан под прозорците на лошите баби, дето ни вземаха топките. Котките се събираха там и се започваше един вой до небесата. Така им се пада на бабите! Какво сме виновни ние, че от 14 до 16 не ни се спи, а ни се играе на народна топка, на ръбче и на пиян морков.
Решихме да сме тихи, събрахме се с Ани и започнахме да шием дрехи на куклите от нощницата на мама. И пак си отнасяхме караницата.
Проявихме малко творчество с брат ми, начернихме си лицата и ръцете с въглища, за да изпеем на нашите песента „Коминочистач” на Елвира Георгиева, а те никак не оцениха ентусиазма ни. Нацапали сме се били, как ще се изпере сега… А ние всъщност пяхме доста добре!

Моето детство мирише на лято и току-що сварен конфитюр от ягоди. Има пъпки от комари по голите ръце и рани по коленете, защото все пада с колелото. Моето детство е щърбо - сменя си млечните зъби. Богато е на картинки от дъвки, обвивки от шоколади, спукани топки и кукли без коси. Ходи рошаво, а когато е нужно, връзват косата му на две опашки и им слагат руски кордели. Събужда се с попара с топло мляко и си ляга, уморено от целодневното тичане. Моето детство не е върху пожълтели снимки, то си е тук при мен!