.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Хумор, сатира, забава на малката сцена

сп. "Жената днес" | преди 5 години
374247.jpg
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos
„Полина, ти си комплексирана, затова се правиш на шут!” - обвини ме някога в гимназията една учителка, явно вбесена от склонността ми да й провалям всеки час с някоя простотия...
„Полина, ти си комплексирана, затова се правиш на шут!” - обвини ме някога в гимназията една учителка, явно вбесена от склонността ми да й провалям всеки час с някоя простотия. Реакцията ми беше мигновена: “А вие, госпожо, комплекси нямате ли?”. “Не, защото се държа нормално, харесвам нормалността и харесвам себе си”, реши да ми отмъсти тя, намеквайки, видите ли: а) че съм ненормална, б) че не се харесвам,  в) че изобщо съм някакво дъно.

Този й видимо “многопластов” отговор причини факта, че до ден-днешен не ме поздравява, а види ли ме, се обръща на другата страна.

“Нямате комплекси? Комплекси имат само интелигентните хора,  защото знаят слабите си страни и се притесняват от тях.”

Учителката ме изгони от час (нещо, което трябваше да направи много по-рано). А аз пък се почувствах недостижимо – нещо като гимназиална Жана Д'Арк, жертвала се в името на хитроумността, като кладата беше заместена с неизвинено отсъствие. Намирах се за доста героична...

Това беше първият сблъсък с моя комплекс. Не заради доста постната учителка, която позволи на някаква 15-годишна пикла да й се качи на главата, а заради усещането, че ето така се правят нещата.

Тогава със сигурност не съм оценявала важността на това да съм ужасяващо оригинална. По-лошото е, че старателно си отглеждам този комплекс. Харесвам си го и го намирам за отличителна черта.

До ден-днешен видя ли повече от двама души на едно място, в главата ми мигом прожектор осветява малко кръгче тип сцена. А тя, сцената, естествено е за мен. Разбира се, мятам се веднага и не “пускам завесата” поне няколко действия. Когато според мен самата вече съм очаровала всички, мога спокойно и величествено да си пия питието с усещане за добре свършена работа, за изиграно представление, абе изобщо – с чувство за собствено величие.

Поради своята средна интелигентност добре осъзнавам, че собственото величие е по-скоро резултат от вътрешна изява, не от външна. Или казано иначе: центърът ти е добре да бъде вътре, а опорите във външни проявление са твърде опасни. Но докато си кажа тези мъдрости сама на себе си, едно тъничко, фалцетно гласче, вероятно принадлежащо на някакво скопено чувство, се провиква: “Ами ако не си достатъчно интересна?”... и мачът свършва, аз се мятам на сцената по описания сценарий – под прожектора и ръся “хумор, сатира, забава”.

И понеже и сега се обажда гласчето с истеричен писък – държа да уведомява вероятно тримата читатели на моя текст, че ми се получава. Вярвайте ми. Обещавам някой път да ви изиграя моя уан мен шоу. 

Обикновено след партита съм ужасно изтощена. Ушите ми бучат, защото се изморяват от мен. Главата ми пулсира. Дълго не успявам да заспя. Сещам се за непринудени разговори и нещо адски забавно, което съм пропуснала да кажа, за да получа поредния бурен аплаус. Странното е, че винаги има състояние “след”, а “преди” никога нямам сценична треска...

Добре, сега трябва да си призная нещо. Прочетох текста от началото докъдето съм стигнала.  Ужасяващо. Винаги съм била фен на онова изречение на Мел Брукс, че страшно много харесва творчеството си, защото е един от най-забавните писатели, които познава.

Да си призная и аз си мисля така за себе си от време на време. В този случай обаче виждам пълната си нелепост. И сама се усещам като адски досадна. Писането за себе си е занимание стряскащо, а писането за собствената си слабост – граничещо със злокобността. Но както и да е – няма да изтрия нито ред, защото ако не друго, всичко това може да се приеме като сатира.

А нали знаете, че смехът е единственото истинско доказателство, че сме живи. Как беше: “Смехът е неволна експлозия на белите дробове. Белите дробове трябва да се изпълнят с кислород. Затова човек се смее, диша, кръвта тече и всичко циркулира. Ако не се смееш – умираш.”

Изобщо смехът е щит срещу другите – близки или далечни, всички, които са различни от теб самия. Щит срещу прекалена обич или силна ненавист. Щит срещу самия себе си и собствените ти празни мисли. Щит срещу целия свят.

Смехът е отбранителната стратегия на тактическата война, която водим заедно с всички останали против нас самите.

Впрочем, пробвала съм да се отърва от комплекса си. Борбата е като с прасе. А знаете какво казва чичо ви Бърнард Шоу по този повод – да се бориш с прасе е напълно излишно, целият се изпоцапваш, пък и на прасето му харесва...

Именно по тази причина ще отправя един призив от името на всичките ви комплекси. Не се бийте с тях. Ще загубите тази война. Пък и нали не искате да сторите нещо лошо на една от най-определящите черти на характера ви?

Ключови думи:
Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Още по темата
Слагате ли си противогрипни ваксини?