А представяте ли си да имате дом, в който влизат само онези, които искате, в момента, когато поискате? И остават само до онзи миг, в който се изпълвате с любов и щастие от общуването, без да преминат границата, в която започват да ви дразнят, да питат къде са им дрехите и чорапите, какво има за ядене и не оставят пепелници, пълни с фасове?

Дом, в който онези, с които ви е приятно да общувате, идват, за да нахранят душата ви с приятна емоция и са способни да се дематериализират, когато се наситите на тяхното присъствие?
Сигурна съм, много от вас си го представят и имат такива свои виртуални домове, в които намират мир, покой, възстановяват психичните си сили. Във виртуалния разговор с посетителите те са по-мъдрите, по-красивите, най-желаните, влюбват се отново в себе си и се пречистват от всичко дразнещо в света на отраженията, който за краткост наричаме  „реалност”.

Но други вече изпитаха ужас от идеята, че точно когато им е най-добре от нечие присъствие, то се „дематериализира”. И при това не къде да е – а в онова, което нарекох „дома на душата”. Та там трябва да има поне един човек от другия пол (или от същия, ако това е емоционалният и хормонален избор), с когото хармонията и страстта, и целият пакет емоции, заради които се влюбваме, да бъде в някакво постоянно ниво на блаженство. Е, не става – така е само в омагьосаните замъци. Според авалонските легенди Ланселот веднъж попадна на такова място и едвам се измъкна, толкова му беше хубаво в

постоянното илюзорно щастие

Домът на душата е мястото, където буквално можеш да си заредиш батериите, именно защото си изключил всякакви външни дразнители. Мрежите срещу мухи и комари са абсолютно невидими, за да може и гледката да е прекрасна, можеш да ходиш боса по тревата, без опасност да настъпиш буболечки, змии и други „уау” твари.

Във виртуалните си домове можем да си позволим абсолютно всяка мебел на света, която ни харесва. Последния път, когато пак си смених обзавеждането, беше по времето на Sofia Design Week  - сърцето ми остана в един диван, който става на огромно легло с продълговата, разчупена и неправилна форма, с възможности да бъде само лежанка, или да бъде нагласен така, че да му е удобно и на лаптопа, и на чашата с вино, и на стойката за ледарката... и въобще... мечта. Мисля, че без никакъв проблем бих си живяла само на този диван, независимо че той предполага огромен хол, за предпочитане на достатъчно висок етаж, откъдето никой не те вижда, с огромни френски прозорци и феноменална гледка. Та, този диван,

веднага започна да ми разказва истории

На секундата го вкарах в сюжета, защото точно по онова време довършвах втората си книга - „Агент на нищото”. Има някакъв момент, в който според историята, спонтанно образувала се група хора са отишли в една къща не заради купона, а за да се почувстват на „свойско място”. Бях измислила какво правят и какво ще си говорят, но нещо все не ми спореше този диалог. В момента, в който ги сложих на дивана... ако знаете само какви работи започнаха да разказват и колко близки се почувстваха, и колко хубаво им завърши вечерта, и как се преобърна съдбата на главната героиня. Заради един диван! Дори склоних да не е във висока сграда, както си го представих първоначално, а в просторна къща в Панчарево, например.

Въобще, цялата тази работа с обзавеждането на дома е много проблематична. В реалността ми е много трудно да обзавеждам, защото все ми се струва, че

обзавеждането ще „закове” някакво моментно състояние,

което после ще ми мине и ще искам друго обзавеждане. Ако в цялата работа има замесени и деца, с които да съобразяваш всичко, то вече не е твоят дом. Синът ми например заяви, че не искал мебели от ХХ век... а аз обожавам едни нарочно състарени шкафове и бюфети. Няма угодия.
Имам една приятелка, която преди години се завърна след 22 години, прекарани в Германия, вдъхновена от демократичните промени в България. Бизнесът й беше свързан с обзавеждането – килими, завеси, пердета, такива неща. Но като цяло имаше чудесен усет за хармония и домът й беше място, в което се чувствах изключително добре. Бързо стана средище на хора, които идваха при нея и започваха да се чувстват добре и спокойни там. Обаче... един мъж не се задържа. Имаше нещо в този дом, което ги гонеше, а аз като жена не можех да го усетя. Търсехме под вола теле защо мъжете в живота й се дематериализират на бърза ръка. Накрая един „разбойник”, хлапак, от онези безцеремонни и брутални мъже, след като за малко не подпали къщата както си се беше напил, й каза истината в очите: „Ако искаш мъж, трябва поне тоалетната ти чиния да може да се задържа изправена.

Всичко в твоята къща е много женско

Нечовешки ме дразни”. Къщата й наистина беше прекрасна за всички жени, които идваха там, лягаха по меките килими и си говореха за женските си работи. Но мъжете не ги свърташе.
Спомням си и един друг случай, с една друга приятелка, от чието решение за обзавеждане женският хор на вещиците се възмущаваше дълго време. Тя включи приятеля си в избора на всичко у дома, който тя купи и обзаведе със собствени пари. Той не само че не даде и една стотинка, не само че не заби един пирон, но и бирите за майсторите тя купуваше и носеше. Обаче искаше да живее с него и го питаше за всеки детайл. А той беше капризен, вечно нещо не харесваше, но накрая одобри, нанесе се и остана. Не спирахме да я питаме – защо постъпи така бе, момиче? Това е твоят дом, не неговият. Тя кротко ни отговори, че си е мечтала да живее с него и ето – постигна го, като сътвори апартамент по негов вкус.

Трета приятелка, след като се разведе, реши, че ще си направи дом, в който да прави големи купони. Но къщата е малка и тя все пак успя да реши пространството, така че наистина има място за купон. Обаче го съобрази предимно с неща, които иска или не иска да прави, когато е сама. Взе си нарочно неудобен, макар и много маниашки диван, с идеята, че на него не иска да заспива. Затова си го беше избрала неудобен за излежаване. Забрани дори на себе си пушенето вътре, защото е факт, че цялата къща се умирисва. Резултатът – никакви купони не стават у тях. Къща, в която хората от купона не могат да заспят на дивана, да насядат по пода (защото маса за хранене няма поради малкото място) и да пушат и пият, просто не е къща за купони. Непрекъснато кани хора, които се заковават на терасата, където единствено има удобни бар столчета, пепелници, чудесна гледка и не мърдат оттам. Целият разкош на вътрешното пространство на дома й е

единствено за нейна лична употреба

Домът, в който аз живея, също не е удобен за гости. Съобразен е единствено с насъщните нужди на семейството - задължителните битови предмети, книгите и списанията просто преливат, отдавна излезли извън библиотеките. Цялата подредба е съобразена с това да има свободно пространство в центъра на стаите. Ъглите и стените са по-скоро складови пространства за всичко останало, за да може все пак някакъв ред да се поддържа.

Затова си строя виртуални домове на поразия. Сигурно имам стотици, защото го правех от малка винаги когато ми попаднеше чужбинско списание, дори и да беше Burda. Не гледах толкова роклите, колкото обстановката и ако се случеше да си харесам някое диванче или друг интериорен детайл, веднага си го вземах и заживявах там, където вече съм голяма, богата, красива и имам пространтство за дишане... много пространство. 

Когато пиша, е абсолютно същото – дори когато някакво изживяване е мое и съвсем искрено тръгвам да пиша от първо лице, лирическата ми героиня въобще не изживява своите художествени перипетии и узнавания в една и съща интериорна обстановка като мен. И по тази причина често ме изненадва с реакциите си. Те не винаги са моите реакции. Може би причината не е единствено тази, но никога не започвам да разказвам, без да си я представя в

някаква конкретна интериорна среда

Не я описвам никога, тя ми дава ключ към героинята единствено по време на творческия процес. Тя просто тръгва, става, мие си зъбите, избира си обувките от толкова различни кътове в дома си, че в реалността е доста еклектично да се съчетаят в едно архитектурно пространство.

Художествените образи ме научиха колко голяма разлика има дали ще излезеш сутрин от готин лофт, от 30-годишна панелка (нямам такава героиня), от стара кооперация в центъра на София (с всички проблеми на общите части на старите кооперации), от китна къща с градинка, от хотел, от място, на което си се чувствал добре и свободен, или от място, където си притиснат и нямаш „свое място”.

Когато бях малка, „живеех” предимно във „Вила Вилекула”, но от няколко години „живея” предимно в моята „Вила Инкогнито” по Том Робинс. Това е място едновременно извън и вътре в света. Обзаведено е изключително от естествени материали, има много дърво, възглавници по пода, просторна и кокетна кухня, великолепна веранда с шезлонги, изглед и към океана, и към планината. Когато си харесам нещо от списания, или докато разглеждам интериорни предложения в интернет, веднага си го взимам и намествам. Там приемам онези, които искат да дойдат. Най-добре се чувствам през деня, когато съм намерила време да се порадвам на виртуалния си дом и да изляза във външния свят от него, а не от истинския си апартамент.

От живота във „Вила Инкогнито” научих,

че дори във виртуалния си дом не можеш да каниш когото си поискаш. Можеш да каниш само който иска да дойде при теб. И че ти самият нямаш особена потребност гостите да се застояват дълго там. Че на такова едно виртуално място, където „чистотата на общуването” е норма и нищо лошо никога не може да те стигне, дори и Ангелите не пристигат без специална покана.
От живота във „Вила Инкогнито” научих, че няма по-голяма отговорност към другите хора в живота ти от тази

да им дадеш свобода да бъдат при теб само когато поискат,

колкото поискат и ако ти наистина искаш и за колкото време поискаш. Научих също, че направо се тълпят пред вратата, когато аз съм спокойна и в мир със себе си. Ако нещо съм се сдухала, никой не пристъпва. Научих, че „чистото пространство” на душата не търпи някой да го съжалява и успокоява със снизходителност и задна мисъл „леле, добре съм си аз”. Окей е само когато може да открива собственото си великолепие в състояние на мир и покой със себе си. Единствено тогава иска да общува с другите и да раздава всичките си съвършенства безгранично, щедро и безусловно.

Има хиляди съвсем реални домове, на чиито интериорни и архитектурни решения искрено се възхищавам, но сега, докато писах този текст, на практика осъзнах, че досега не съм избрала интериора за реалния ми дом, защото душата ми явно е искала първо да има място за мир и хармония със себе си. И сега вече можем да избираме и истинското ми бюро. Няма да започна от спалнята. Нито от хола, нито от кухнята. А от кабинета и дивана, много ясно. Давайте каталозите.