Никога не съм възприемала интернет флиртовете като опция за нещо по-сериозно. Винаги съм намирала сайтовете за самотни сърца като място за отчаяни хора с много свободно време. Не вярвам, че е възможно нещо, заченато в танца на уверените и лекомислени пръсти върху клавиатурата и лишено от чувство за отговорност и елементарна чест, както го изисква тет-а-тет комуникацията, да е обречено на трайно съществуване.
Такава е моята позиция по отношение на фриволните кибер комуникации, които все по-често обсебваха разговорите ни по време на редовните срещи на задушевното ни дамско общество, което едно време наричахме „Бентлитата” а напоследък „Старите бентлита”.
Имахме си традиция да пресушаваме по няколко бутилки вино всеки последен петък на месеца. Лакът ни се беше понапукал, имахме вече и някои проблеми с ходовата част, както би се изразил някой вещ монтьор и познавач на класната авто-мототехника, но тунинг не ни липсваше на повечето и въпреки че бяхме попрехвърлили четиридесетте, моя милост и още пет-шест достойни жени с пъстро минало се успокоявахме, че си имаме колекционерска стойност.
Нямаше начин да мине една такава среща без разказите на Силвето за поредния фаворит, абонат на сайт за запознанства и експериментите й с истината.
Ели, която преди двайсет години беше най-впечатляващата от всички ни и имаше най-много фенове, защото беше скандално добър автор, радиоводещ и изобщо се забъркваше във всевъзможни каши, от които излизаше покрита със слава, и нея вечер седеше до мен. Но животът си има своя логика. Ели се омъжи млада за кисел и съмнително талантлив художник и единственото й светско развлечение скоро останаха само срещите с бентлитата. Държеше чашата с вино с изядени нокти с остатъци от евтин лак, блузата й бях подарила преди 2 години за един рожден ден, а каишката на сандала си беше пришила на ръка.
Ели не беше бентли. В най добрия случай вартбург,
с попаднал в необратимо за лъскавия външен вид ПТП. Талантливата ми и бляскава някога приятелка сега работеше като редактор в изнемогващо издателство за научна литература и хранеше непрокопсания си мъж, добре, че поне синът й беше пораснал и се беше запилял по чужбина, където се справяше успешно с програмиране.
Същата тази вечер Ели слушаше експресивните откровения на Силвето с интерес, който не бях забелязала да проявява преди. Това си бяха съвсем присъщи за разкрепостената ни приятелка истории, на които мислех, че никоя от нас не беше способна. На излизане от ресторанта Ели изведнъж изръси, че ще се регистрира в сайта на Силвето. Реших, че розето й е дошло в повечко.
Днес от лявата ми страна седеше друг човек. Ели, ама Ели отпреди двайсет години. Пристигна последна. Влезе изправена и като че ли някакъв вентилатор й духаше в гърба и отвяваше станиолните й обвивки, в които същото това момиче се беше скрило от света толкова дълго.
Все съм виждала и чувала за ефекта на пробудения вкус към живота в резултат на общуване с нов екземпляр от обратния пол, но такова чудо не очаквах. Моята очукана, стара приятелка, “вартбурга” Ели се беше вързала на ухажването, или както там се наричат свалките в интернет, на някакъв с 15 години по-млад от нея. Имало и други, обаче този й схванал псевдонима, с който се регистрирала -Хермес Трисмегист! Разменяли мейли, съобщения, разцъкали в чата, както каза тя, вече на „ти” с жаргона на Силвето, и се стигнало до среща. Като се видели, тя предложила да отидат в мотел. Е, това ако не го чувах с ушите си, нямаше да го повярвам.
Такова оживление настана, че чак ми се догади. Разбирам да не сте чели Франсоаз Саган и да не сте гледали „Особен урок” с Натали Делон, ама на тия години да си въобразявате, че имате сърце и още едно-две неща за подобни глупости,
направо ми се вижда климактерично изстъпление
Казах им го. Те обаче, щот са Бентлита и фината им механика и компютрите са много ок, веднага ми тикнаха под носа Едит Пиаф и Айрис Мърдок, сетиха се за Симон Бовоар, за една камара холивудски звезди. Стана си спор със „за” и „против” комбинирането на попрезрели дами с по-млади мъже. Поставих си за цел да се подготвя по темата и да не позволя на горката ми приятелка да се удави в собствените си илюзии. В следващите седмици главата ми комбинираше примери от историята и литературата, от приложната психология и шоубизнеса, кабала, езотеричното християнство и официалните религии. Чаках първа възможност, за да залея Ели с чистата промисъл на здравия разум.
Моментът не закъсня. Почти месец след последното рандеву на бентлитата, Ели ме покани на гости в квартирата, която вече споделяха с младежа. Излъсках се, както си знам, за да не допусна и петънце неубедителност по отношение на правилността на всяка моя дума и жест и поех към угнетителната развръзка, която сигурна бях, щеше да последва след моята поява.
Качих с лекотата четирите етажа на санираната скоро кооперация. Звъннах и Ели ме покани в едно светло и топло място с маса, около която имаше четири различно тапицирани кресла. Беше много шик. Необикновено. Младият мъж, който нямаше и трийсет, ми подаде ръката си - суха и силна. Преди това за един само миг ме прониза,
за да издишам последната си защитна струя преднамереност
Той беше съвършено точната ми фантазия за идеалния любовник. Приличаше на герой на Саган. С рипсеното кадифено сако с кръпки на лактите, риза на каре и джинси, издути на коленете. Тъкмо се беше върнал от магазина. Свали сакото и здравите му мускули се раздвижиха под ризата като животинчета. Беше чувствителен и проницателен. Косата му дълга и чуплива, очите тъмни и умни. Напомняше млад преподавател във френски колеж. Освен онзи първи сканиращ поглед повече интерес до края на срещата ни не долових. Гледаше през мен. Виждаше само нея. Очите му блестяха, като я гледаше. А тя направо се къпеше в неговите. Доплака ми се. Безпомощна бях. Всичко, което си бях заредила грижливо в главата, за да го задействам като струя детоксициращ спрей, беше се натикало в гърлото ми и усещах, че ми готви имплозия. Какво правех аз на това място? Мълчах и отпивах от чая, който ми бяха приготвили по специална рецепта.
Нищо подходящо не ми идеше наум, освен печалната равносметка, че тези двамата се обичаха. От краткия ни, но открит разговор разбрах, че Емил, както се казваше мъжът, беше дал под наем имотите в крайморския град, от който беше дошъл, и сега нямаше нужда Ели да работи, въпреки че тя продължаваше да носи текстове от издателството. Любовната им квартира беше вече домът й. Повече от месец не се бяха разделяли. Седяха, пиеха чай, слушаха джаз, любеха се.
Аз присъствах като някаква неуместна присадка от друга цивилизация
Никога никой не ме беше гледал така. Нито един мъж не е излъчвал толкова мощно и недвусмислено намерение към очите ми. Даже бях забравила, че ми е фиксидея да ме познаят по очите. Никога не бях имала такъв мъж. Седях с новия си марков тоалет и бижута, на стойност колкото годишната заплата на Ели, и ми идеше да се изпаря заедно с прозрачния аромат на оживелия чай. Бях неуместна и ...стара. Защо ли мислех за себе си, след като преди да прекосят токчетата ми този праг на абсурдно съжителство, всичко ми беше наред. Тогава се върна и алергията. По това време на годината не се обаждаше, но ето, че ме задави кихавица и носът ми протече. Имах всички основания да напусна. Тръгнах.
- Докога смяташ, че ще продължава това?! - успях да изсъскам на вратата.
- Няма никакво значение, спокойно ми отговори Ели, важното е, че се случи.
Тичах обратно по стълбите на старата кооперация, която кънтеше от шизофренния синкоп на токчетата ми. Започнаха и сълзите. Тръшнах се в колата и награбих телефона, който имаше интернет връзка навсякъде.
Винаги съм искала да се казвам София. Така и записах в квадратчето за потребител. Объркана съм и ужасно изискана, това натраках в графата представяне. Сайтът, гостоприемен като стар бардак, ми отвори дверите, откъдето съкрушени, бавно и царствено в процесията на личната ми церемония по сбогуване с предразсъдъка да не заговарям непознати, щеше да напусне до крак цялата свита на така обгрижваното ми достойнство.
Може би, все пак щях да размисля и дори да не проверя има ли интерес към луксозната ми, застаряваща личност, загубила самоуважение и смисъл. Не това беше главното в урока. Както казваше моята учителка по руски в края на часа. Когато нямаше готови с отговора, винаги вдигаше мен, съименницата на толкова злощастни героини на Чехов и Достоевски. Аз успявах да формулирам изводи от малка. Подозренията ми винаги се оправдаваха. Сега бях забравила. Чакаше ме някакъв тест за изоставащи или ускорен курс за хора с трайни увреждания. Всичко беше доброволно и напълно безвъзмездно. Или почти.
