В месеца на любовта и романтиката ще ви разкажем за бурната страст, която са изпитвали един към друг бележити личности и творци от близкото и далечно минало. Ще ви разкрием вълнуващото съдържание на любовните словоизлияния, които те са писали до своите възлюбени. Ще ви докоснем до величието и мъдростта на човешкото сърце, до любовта – такава, каквато те са я чувствали, признавали, криели, споделяли, копнеели. Ще ви запознаем с красивите думи, изляти върху лист хартия, от известни жени и мъже, оставили дълбока следа в културното наследство на човечеството.

В първата част ще надникнем в писма, изпълнени с много романтика и красота, сътворени изпод ръцете на изключителни и незабравими жени. Втората част пък ще ни потопи в любовните признания на мъже с дух и талант, неподвластни на времето.

Лора Каравелова до Пейо Яворов, 1911 г.
Сега се върнах от казиното, гдето отидох да те видя на излизание от театъра. Не мога да спя и не мога да пиша. Щастието е и скъпо, и неочаквано... Ако можеш да подозираш колко е скъпо и желано и отдавна очаквано това "неочаквано" щастие...
А толкова много работи тежат на гърдите ми, толкова въпроси на устните ми... Почти те не познавам, а те обичам – ти ще го почувстваш много по-късно. Писмото ми е много несвързано, прости ме за това, но разбери, че съм щастлива, както никога по-рано. Щастлива съм, че те обичам – тебе. Щастлива съм и за това, че ти започваш да ме обичаш. И животът ми се струва хубав, като никога.
Твоя Лора

PS.: Казах ти да дойдеш утре в 5 часа, а ако и утрешните часове са дълги като тези, които тази нощ минуват? До 5 часа след обяд толкова много време и тъй бих искала да те видя сутринта... А у нас ще има хора и ще трябва да бъдем предпазливи, догдето формалностите на развода се свършат, а това ще е през ноемврий или декемврий... Всичко това е отегчително, но няма какво да се прави... Моят P. S. застрашаваше да е нескончаем, но Петко (синът на Лора) се събуди и нямам възможност да продължавам.
Твоята, да, твоята Лора

Фрида Кало до Диего Ривера, 1933 г.
Диего, любов моя,
Помни, че щом завършиш фреската, ще бъдем заедно завинаги и окончателно, без разпри и такива подобни.Само ще се обичаме силно един друг. Ти само се пази и прави каквото ти каже Еми Лу. Обожавам те повече от всякога... Нищо не е сравнимо с твоите ръце, със зеленината на очите ти. Тялото ми е изпълнено с теб за дни напред. Ти си огледалото на нощта. Ослепителният блясък на мълнията. Влагата на земята. Долчинката на подмишниците ти е моястряха. Пръстите ми докасват кръвта ти. Цялата ми радост е да усещам как животът блика от твоя извор и прониква във всички пътеки на моите нерви.
Твоето момиче Фрида

Зелда Фицджералд до Скот Фицджералд, 1912 г.
Любими,
Моля те, моля те, не бъди тъй угнетен... Скоро ще бъдем женени и тогава вече не ще има самотни и тягостни нощи, никога – и докато ни има, аз ще обичам, ще обичам всяка минутка от деня и нощта.Скот, на този свят не искам нищо друго, освен теб – и твоята безценна любов. Всички материални неща са нищо. Само дето ми е омразно да водя такова жалко, безцветно съществуване – защото скоро ще ме заобичаш по-малко, и още по-малко. Затова трябва да сторя нещо, за да задържа сърцето ти. Не искам да живея, искам да обичам! Недей да мислиш за нещата, които не можеш да ми дадеш. Ти ми повери най-скъпоценното нещо на света – сърцето си. Не вярваш ли, че съм била родена за теб? Чувствам се така, сякаш съм откликнала на твоя зов, за да ме носиш, да ме носиш като ръчен часовник, като талисман или като цвете на петлика.
С цялото си сърце те обичам!
Зелда

Шарлоте Ленгенфелд до Шилер, 1787 г.
Три пъти скчах тази сутрин от леглото, щом чуех конски тропот, и тичах до прозореца с надеждата да те видя, но не. Всеки път бяха каруците на мелничаря, натоварени с тежки чували. Накрая все пак те дочаках, станах за четвърти път и това беше ти! Видях те още когато минаваше през пазара, докато зави зад ъгъла. И сърцето ми те последва, скъпи мой, любими! Вчера беше чудесен топъл ден, ние бяхме щастливи... Това значи всъщност да живееш – отново да постигнеш себе си в прегръдките на любовта. О, светът е толкова тесен без това... Какво правиш днес? Ах, как бих искала да зная това всеки миг... О, мисълта ми, че ще мога да ти дам радост, да ти създам спокойни и чудни мигове, окриля душата ми!
Мара Белчева до Пенчо Славейков, 31 март 1905 г.
Аз обичам ненадейното, но все пак обичам и да се надявам: на нови целувки…, на ненаситни прегръдки и други такива… Яд ме е само, когато криеш от мен, дори от близките си някои: чу ли, крадец на моите мечти?

Завинаги твоя Мара Белчева.